Първата стъпка беше да я накара да наруши мълчанието си и да проговори. Успя, когато прочете за втори път писмата, които бе разменяла с майка си и после грижливо бе пазила. Валандер интуитивно долови, че това е ключът към нейната недосегаемост. И се оказа прав. Случи се преди повече от месец, на трети ноември. Все още се чувстваше потиснат поради раняването на Ан-Брит Хьоглунд. Вече знаеше, че тя ще оживее и ще се възстанови напълно, с изключение на един белег отляво на корема. Ала вината му тежеше толкова много, че заплашваше да го задуши. Човекът, който му оказа най-голяма подкрепа тогава, беше Линда. Тя дойде в Юстад и се грижи за него, въпреки че беше твърде заета. Точно тя го притисна и го принуди да осъзнае, че вината всъщност не е негова, а е било просто лош късмет. Благодарение на нея той успя криво-ляво да пропълзи през първите ужасяващи седмици на ноември. Като оставим настрана усилията, които полагаше да се държи на крака, отдаде цялото си време на Ивон Андер. Жената, която стреля по Ан-Брит Хьоглунд и едва не я уби. В началото беше агресивен и изпитваше желание да я удари. Постепенно желанието да я разбере надделя. Именно той успя да пробие стената от мълчание. Именно той я накара да проговори. Опаса въжето около себе си и започна да се спуска все по-надолу.
Какво откри там долу? Дълго време се съмняваше дали все пак не беше луда, дали всичко, което разказва за себе си, не са объркани съновидения, болезнено изкривени самовнушения? Не смееше да се довери на собствената си преценка, освен това не успяваше да прикрие недоверието си към нея. Но през цялото време дълбоко в себе си знаеше, че тя назовава нещата такива, каквито са. Говореше истината. Някъде към средата на ноември представите на Валандер бяха изцяло преобърнати. Беше се върнал на изходната точка и бе погледнал всичко с нови очи. Вече не се съмняваше, че тя казва истината. Осъзна, че Андер е от онези единици хора, които никога не лъжат.
Прочете писмата от майка й. В последната купчинка, която отвори, имаше странно писмо от алжирска полицайка на име Франсоаз Бертран. Отначало изобщо не успя да разгадае съдържанието на писмото. То бе сред няколко недовършени писма от майката; писма, които никога не бяха изпратени и всичките бяха написани в Алжир през предходната година. Франсоаз Бертран бе изпратила своето писмо до Ивон Андер през август 1993-та. Една нощ, в продължение на няколко часа Валандер си блъска главата, докато най-накрая стигна до отговора. Най-после разбра. Майката на Ивон Андер, жената на име Ана Андер, е била убита по погрешка, по волята на безсмислена случайност, и алжирската полиция бе потулила всичко. Явно имаше политическа основа, терористичен акт, макар че Валандер се почувства неспособен напълно да разбере за какво става въпрос. Но Франсоаз Бертран строго поверително бе написала писмо, в което разказваше какво всъщност се беше случило. Тогава все още не бе получил съдействие от страна на Ивон Андер, но все пак повдигна въпроса за съдбата на майката пред Лиса Холгершон. Тя го изслуша и след това се свърза с Националната криминална служба. Случаят временно се изгуби от полезрението на Валандер. Въпреки това още веднъж препрочете всички писма.
Той се срещна с Ивон Андер в ареста. Лека-полека тя разбра, че той не е мъж, който я преследва. Беше различен от останалите — мъжете, които населяваха света. Беше самовглъбен, изглежда, спеше съвсем малко и като че ли го измъчваше някаква тревога. За пръв път Ивон откри, че може да се довери на мъж. Сподели го с него при една от последните им срещи.
Никога не го попита направо, но въпреки това смяташе, че знае отговора. Вероятно той никога не беше удрял жена. А ако го бе правил, то се беше случило един-единствен път. Не повече, никога отново.
Пътешествието надолу в бездната започна на трети ноември. През същия ден Ан-Брит Хьоглунд бе подложена на последната от трите операции, които лекарите й бяха назначили. Всичко мина добре и възстановяването й можеше да започне. През ноември Валандер си създаде определен ред. След разговорите с Ивон Андер отиваше направо в болницата. Рядко оставаше дълго. Разказваше й за Ивон Андер. Ан-Брит се превърна в събеседника, от който се нуждаеше, за да си изясни как да продължи, как да се спусне по-надолу в бездната, в която едва-що бе надникнал.