Нощта срещу пети декември се оказа дълга и безсънна. Времето омекна, но метеоролозите предупреждаваха, че ще завали сняг. Като прокълната душа Валандер сновеше между леглото и кухненския прозорец. От време на време присядаше на масата в кухнята и нахвърляше бележки в безплоден опит да намери отправна точка за лекциите, които щеше да води в Стокхолм. Същевременно в ума му непрестанно бяха Ивон Андер и нейната история. Мислите му се въртяха най-вече около нея и засенчваха дори Байба.
Човекът, за когото се сещаше най-рядко, беше баща му. Той вече бе много далеч. Валандер откри, че понякога му е трудно да си спомни в подробности набразденото му лице. Тогава грабваше някоя снимка и дълго я гледаше, за да не му се изплъзне образът, запечатан в съзнанието му. В ноемврийските вечери понякога отиваше да види Йертруд. Къщата в Льодеруп беше толкова пуста, а ателието студено и негостоприемно. Йертруд винаги правеше впечатление на човек, който се владее. Но личеше, че е самотна. Струваше му се, че тя се е примирила със смъртта на стария човек. Още повече, че го бе споходила смърт, която бе за предпочитане пред това бавно да излинее от болест, която постепенно заличава съзнанието му.
Накрая като че ли успя да поспи няколко часа преди зазоряване. А може би бе будувал през цялото време. В седем часа вече се беше облякъл.
В седем и половина караше колата си, която съмнително взе да се дави по пътя към участъка. Точно тази сутрин бе необичайно спокойно. Мартинсон беше настинал, Сведберг с неохота бе заминал по работа в Малмьо. Коридорът пустееше.
Седна в кабинета си и прочете разпечатката на записките от последния разговор с Ивон Андер. На бюрото му лежеше и разпечатка от разпита, който Хансон бе провел с Туре Грунден — мъжа, когото тя бе възнамерявала да бутне под влака на гарата в Хеслехолм. В биографията му присъстваха същите елементи, както и при всички останали имена в зловещия й смъртен списък. Туре Грунден, по професия банков служител, бе излежал присъда, наложена му за побой на жена. Докато Валандер четеше рапорта, му направи впечатление, че Хансон неколкократно бе обяснил на свидетеля, че се е отървал на косъм да не го премаже връхлитащият влак.
Валандер забеляза, че колегите му проявяваха едва загатнато разбиране към извършеното от Ивон Андер. Това го изненада. Как изобщо съществува подобно разбиране? Въпреки факта, че беше простреляла Ан-Брит. Въпреки че беше нападала и убивала мъже. Не можеше да разбере защо се получи така. Реално погледнато, полицаите са последните хора, които ще тръгнат да симпатизират на жена като Андер. Всъщност много хора смятаха, че те поначало не са дружелюбно настроени към жените. Освен ако нямаха тази особена издръжливост, която Ан-Брит Хьоглунд и Лиса Холгершон притежаваха.
Надраска подписа си и бутна документите настрана. Часът беше девет без четвърт.
Къщата, която искаше да разгледа, се намираше на север от града. Предния ден взе ключовете от брокера. Двуетажната каменна къща се издигаше насред стара и просторна овощна градина. Къщата имаше много кьошета и пристройки. От горния етаж се разкриваше гледка към морето. Отключи и влезе. Предишният собственик бе отнесъл мебелите със себе си. Стаите бяха празни.
Обикаляше на спокойствие, отвори вратите на терасата, която гледаше към градината, и се опита да си представи, че живее тук.
За негова изненада се оказа по-лесно, отколкото бе предполагал. Явно не беше толкова сраснат с „Мариягатан“, както си мислеше. Запита се дали Байба би се чувствала добре на това място. Беше му споменала, че копнее да се премести от града на село, стига да не е твърде далече и твърде изолирано.
Не му трябваше много време да реши. Ако Байба е добре настроена, щеше да купи къщата. Цената също бе достатъчно ниска, за да може да получи необходимите заеми.
Малко след десет си тръгна. Отиде право при брокера и обеща да му даде окончателен отговор до една седмица.
След като приключи с къщата, отиде да огледа за куче. Развъдникът се намираше до пътя към Хьоор, точно до Шьобу. Когато зави към двора, от множество клетки се разнесе кучешки лай. Собственичката беше млада жена, която за негово учудване говореше на ясно изразено гьотеборгско наречие.
— Иска ми се да гледам черен лабрадор — каза Валандер.