Тя му ги показа. Кутретата бяха мънички и майката още не ги беше отбила.
— Имате ли деца? — попита тя.
— Уви, не и такова, което още да живее у дома — отвърна той. — Трябва ли човек да има дете, за да си купи кученце?
— Съвсем не. Но няма друга порода кучета, която да си пасва така добре с деца.
Валандер й разказа всичко както си беше. Имаше намерение да купи къща до Юстад. Ако се реши на покупката, най-вероятно ще си вземе и куче. Едното вървеше с другото. Ала първо беше къщата.
— Не бързайте — посъветва го тя. — Ще ви запазя едно от кутретата. Не бързайте. Но и не се бавете прекалено. Постоянно имам купувачи за лабрадорите. Все някой ден ще трябва да ги продам.
Валандер обеща и на нея, както на брокера, да се обади до една седмица. Ахна, като чу цената, която тя назова. Нима бе възможно едно кутре да струва толкова?
Но си замълча. Още отсега знаеше, че ако сделката с къщата се осъществи, ще купи кучето.
Тръгна си от развъдника в дванайсет часа. Излезе на главното шосе, без да знае накъде се е запътил. Всъщност отиваше ли някъде? Нямаше среща с Ивон Андер. Засега нямаха какво повече да си кажат. Щяха да се срещнат отново, но не сега. Това положение важеше до второ нареждане. Може би Пер Окесон щеше да го помоли да я разпита за още подробности? Съмняваше се. Обвинението беше добре подплатено.
Истината бе, че нямаше къде да отиде. Точно този ден, на пети декември, нямаше никой, на когото действително да е нужен.
Без самият той да го съзнава, се отправи към Волшьо. Спря пред „Хансгорден“. Не се знаеше какво ще стане с къщата. Беше притежание на Ивон Андер и вероятно ще е така през всичките години, които тя щеше да прекара в затвора. Нямаше никакви по-близки роднини, само мъртвите си майка и сестра. Съмнително беше дали въобще има някакви приятели. Катарина Таксел бе зависима от нея, бе получила подкрепата й, както и останалите жени. Но приятели? Валандер потръпна при мисълта. Ивон Андер си нямаше нито един близък човек. Тя се появяваше от едно пусто пространство, за да убива хора.
Валандер излезе от колата. Къщата изглеждаше изоставена. Когато я заобиколи, забеляза, че един прозорец е открехнат, а не беше редно. Някой лесно можеше да проникне с взлом. Къщата на Ивон можеше да стане обект на набези от ловци на трофеи. Валандер примъкна дървена пейка и я сложи под прозореца. После се вмъкна вътре. Огледа се. Засега по нищо не личеше някой да е влизал. Явно прозорецът бе оставен открехнат поради нечия небрежност. Обиколи стаите. С отвращение загледа фурната. Там минаваше невидима граница. Отвъд нея никога не би могъл да я разбере.
Сега вече разследването наистина беше приключило. Теглиха чертата в зловещия списък, бяха разтълкували езика на убиеца и накрая бяха намерили правилния отговор.
Ето защо се чувстваше излишен. Повече нямаха нужда от него. Когато се върне от Стокхолм, отново ще се заеме с разследването на контрабандата на коли за държавите от бившия източен блок.
Едва тогава отново ще се почувства истински.
Телефонен звън наруши тишината. Едва при второто позвъняване осъзна, че звукът се разнася от джоба на якето му. Извади телефона. Беше Пер Окесон.
— Преча ли? — попита той. — Къде си?
Валандер не искаше да му казва къде е.
— Седя си в колата — отвърна, — но съм паркирал.
— Предполагам, че още не си чул новината — осведоми го Пер Окесон. — Няма да има процес.
Валандер не разбра. Тази мисъл никога не му бе хрумвала. Въпреки че трябваше да се досети. Трябваше да бъде подготвен.
— Ивон Андер се е самоубила — уточни Пер Окесон. — През нощта. Рано сутринта са я намерили мъртва.
Валандер затаи дъх. Нещо в него се съпротивляваше и заплашваше да се пръсне.
— Изглежда, е имала достъп до хапчета, което не е никак редно. Поне не и в такова количество, че да може да се самоубие. Някои по-злонамерени хора ще се запитат дали ти не си й ги дал.
Валандер разбра, че това не е някак завоалиран въпрос, но за всеки случай отговори.
— Не съм й помогнал.
— Във всичко това се забелязва едно чувство на покой. Всичко е било в идеален ред. Тя, изглежда е решила и го е направила. Умряла е в съня си. Естествено, човек може да я разбере.
— Нима? — попита Валандер.
— Оставила е писмо. С името ти върху него. Пред мен е на бюрото ми.
Валандер кимна нямо към телефона.
— Идвам — каза той. — Ще съм там след половин час.