Остана прав със замлъкналия телефон в ръка. Опита се да определи какво всъщност изпитва. Празнина, може би смътно усещане за неправда. Нещо друго? Не успя да определи.
Провери дали прозорецът е добре затворен, след което излезе от къщата през входната врата със секретна брава.
Беше ясен декемврийски ден. Зимата се спотайваше някъде съвсем наблизо.
Отиде до Юстад и взе писмото.
Пер Окесон го нямаше, но секретарката бе в течение. Валандер влезе в кабинета му. Писмото лежеше по средата на бюрото.
Взе го и отиде с колата до пристанището. Извървя пеш разстоянието до червената сграда на Адмиралтейството и седна на една пейка.
Писмото беше много кратко.
„Някъде в Алжир има един непознат мъж, който е убил майка ми. Кой го търси?“
Това беше всичко. Имаше красив почерк.
Кой го търси?
Беше подписала писмото с пълното си име. В горния десен ъгъл бе написала дата и час 5 декември 1994 г. 02:44.
Предпоследната отметка в нейното разписание, помисли си той.
Последната няма да напише със собствената си ръка.
Ще го направи лекарят, когато посочи часа на смъртта й.
След това няма да има нищо повече.
Разписанието е затворено, животът свършил.
Сбогува се, задавайки въпрос или пък обвинение. Или и двете?
Кой го търси?
Не остана дълго на пейката, защото беше студено. Бавно накъса писмото на ивици и ги захвърли във водата. Спомни си, че един път преди няколко години на същото място бе скъсал несполучливо писмо до Байба. И него хвърли във водата.
Сега обаче имаше голяма разлика. Нея щеше да види отново. При това много скоро.
Остана прав, загледан как водата отнася късчетата хартия. После си тръгна от пристанището и отиде до болницата, за да посети Ан-Брит Хьоглунд.
Нещо наистина бе свършило.
Есента в Сконе преминаваше в зима.
Послепис
Много са тези, които помогнаха, много са тези, които заслужават благодарност. Например познавачът на света на птиците Бу Юансон, който ми сподели знанията си. Дан Исраел, който чете пръв и последен, откри празнините, предложи решения и винаги критикуваше остро, но с непреклонен ентусиазъм. И сетне, не на последно място благодарност заслужава и Ева Стенберг заради решителността, с която пое командването над цялата работа по коректурите; Малин Сверд, която оказа подкрепа и провери, че разписанията, действителни и символични, съответстват, както и Мая Хагерман за това, че обърна внимание колко много се е променила ролята на съседката от петдесетте години до наши дни.
Има също и други, на които съм признателен. И те са включени.
„В света на романа съществува свобода. Изобразеното е могло да се случи точно както е написано. Но може да се е случило и другояче.
Тази свобода позволява да преместиш езеро, да промениш кръстовище или да преустроиш Родилно отделение. Или да добавиш църква, която навярно не съществува. Или гробище.
Както направих аз.