Случи се именно тогава. Докато майка й лежеше на една маса през сълзи и кръв, я лиши от сестричката, която тъй отдавна чакаше.
Отново погледна часовника. Скоро щяха да дойдат. Беше сряда, вечерта на срещата им. Ако зависеше от нея, сбирките винаги щяха да се провеждат в сряда. Така щеше да се постигне нужният ред, но служебният й график не го позволяваше. Добре съзнаваше, че няма как да повлияе на това.
Беше наредила пет стола. Не искаше при нея наведнъж да се събират повече хора. Така задушевността помежду им можеше да се изгуби. И без това беше достатъчно трудно. Да създаде атмосфера на доверие, достатъчна, че тези смълчани жени да се осмелят да говорят. Отиде в спалнята и съблече униформата си. За всяка дреха, която сваляше, казваше молитва. Споменът я пренесе в миналото. Нейната майка й беше разказала за Антонио — мъжа, когото някога на младини, много преди Втората световна война, срещнала в един влак от Кьолн за Мюнхен. Нямало свободни места и по случайност се озовали един до друг в претъпкания, задимен коридор. Пътували през нощта и светлините от корабите по Рейн проблясвали през мръсните прозорци; Антонио й разказал, че ще става католически свещеник. Обяснил й, че литургията започва още докато свещениците се преобличат. Като прелюдия на свещения ритуал духовниците трябвало първо да се пречистят. За всяка дреха, която събличали или обличали, имали молитва. Всяка одежда ги доближавала с една крачка към свещената им мисия.
Никога не можа да забрави майчиния спомен за срещата с Антонио във влака. Сега, след като бе прозряла, че и тя самата е жрица, чиято велика мисия е да провъзгласи, че справедливостта е свещена, също бе започнала да гледа на преобличането си като нещо повече от проста смяна на дрехи. Но молитвите, които отправяше, не бяха част от разговор с Бога. В един хаотичен и абсурден свят Бог беше най-абсурдното от всичко. В този свят, Той отсъстваше. Молитвите отправяше към самата себе си. Към детето, което бе някога. Преди целият й свят да рухне. Преди майка й да я лиши от това, което бе желала най-горещо от всичко. Преди онези мъже зловещо да се извисят над нея, с очи като на заплашително гърчещи се змии.
Преоблече се и молитвите я върнаха в младостта й. Сложи на леглото униформата. После се облече в меки тъкани с нежни цветове. Нещо се случваше вътре в нея. Сякаш кожата й се преобразяваше и също се връщаше към детската си свежест.
Перуката и очилата сложи най-накрая. Последната молитва заглъхваше вътре в нея. Ринги-ринги-рае, наш петел играе, чужд петел го гони…
Първата кола спря на двора, позна по звука. Погледна лицето си в голямото огледало. Не Спящата красавица се беше събудила от своя кошмар. А Пепеляшка.
Беше готова. Сега беше някой друг. Прибра униформата си в найлонов плик, изглади кувертюрата на леглото и излезе от стаята. Макар че никой друг не влизаше вътре, тя заключи вратата и после натисна бравата за всеки случай.
Малко преди шест се бяха събрали. Една от жените не беше успяла да дойде. Предната вечер била откарана в болница, защото получила контракции. Подранила била с две седмици. Детето сигурно вече се бе родило.
Реши да я посети в болницата още на следващия ден. Искаше да я види. Искаше да види лицето й след всичко, през което бе преминала.
Започна да слуша техните истории. От време на време правеше жест, все едно отбелязва нещо в бележника, който държеше в едната си ръка. Всъщност пишеше само цифри. През цялото време съставяше разписания. Беше игра, която неизменно я съпътстваше, игра, която все повече се превръщаше в заклинание. Не й беше нужно да записва нищо, за да запомни. Всички думи, които изричаха тези подплашени гласове, всяко изтезание, което сега се осмеляваха да изповядат, се запечатваше в съзнанието й. Виждаше как на всяка една от тях й поолеква. Навярно само за миг. Но какво бе животът, ако не един миг? Отново разписанието. Часове, през които се срещат и поемат щафетата един след друг. Животът бе като махало, което се люлее между болката и облекчението. Без да спира, завинаги.
Седеше така, че да може да вижда голямата пещ зад жените. Светлината беше слаба и приглушена. Стаята почиваше в мек сумрак, който смяташе за особено женствен. Пещта бе като скала: неподвижна, няма, насред пуст океан.
Беседваха два-три часа. После пиха чай в кухнята. Всички знаеха кога ще е следващата им сбирка. Никой не възразяваше за часовете, които им насрочваше.