Валандер се ужаси.
— Не мога — каза. — Не съм в състояние да се изправя пред група хора и да се преструвам, че преподавам. И друг би могъл да го поеме. Мартинсон го бива в приказките. Някой ден би могъл да стане политик.
— Обещах, че ти ще отидеш — засмя се тя. — Със сигурност ще мине добре.
— Ще легна болен — заплаши Валандер.
— До декември има много време — отвърна тя. — Можем по-късно пак да поговорим. Всъщност само исках да чуя как е минало пътуването. Сега знам, че е било успешно.
— А тук всичко е спокойно — рече Валандер. — Имаме само едно изчезване. Но с това са се заели другите.
— Изчезване ли?
Валандер накратко докладва за разговора си от вторник със Свен Тюрен и тревогата му, породена от факта, че Холгер Ериксон не си е бил у дома да приеме горивото за отопление.
— Колко често се случва нещо наистина сериозно? — попита тя после. — При случаите на изчезнали лица? Какво показва статистиката?
— Какво показва не зная — отвърна Валандер, — но за сметка на това знам, че в много редки случаи се касае за престъпление или дори злополука. Що се отнася до възрастни, сенилни хора, може да са се загубили. Когато става дума за младежи, зад това стои най-често бунт срещу родителите или жажда за приключения. Много рядко се случва нещо по-сериозно.
Валандер помнеше най-скорошния подобен случай. Стана му неприятно, като се сети за брокерката на недвижими имоти, която бе изчезнала и после открита убита, натикана в един кладенец. Случаят бе отпреди няколко години и спадаше към най-неприятните в цялата му кариера на полицай.
Привършиха разговора. Валандер бе твърдо решен да не ходи до Полицейската академия и да не изнася лекции. Естествено, чувстваше се поласкан от отправената покана. Но нежеланието беше по-силно. Също така смяташе, че може да убеди Мартинсон да отиде вместо него.
Отново насочи мисълта си към контрабандистите на коли. Търсеше слабото звено, чрез което ще могат да разбият цялата организация. Малко след осем отиде и си доля кафе. Почувства глад и си взе няколко сухарчета. Стомахът му, изглежда, вече не беше разстроен. Тъкмо седна, когато Мартинсон почука на вратата и влезе.
— По-добре ли си? — попита той.
— Добре съм — отвърна Валандер. — Какво става с Холгер Ериксон?
Мартинсон го изгледа недоумяващо.
— С кого?
— Холгер Ериксон. Човекът, за когото написах докладна и който може би е изчезнал. Онзи, за когото говорихме по телефона.
Мартинсон поклати глава.
— Кога си ми го казал?
— Вчера сутринта. Когато ми беше зле — отвърна Валандер.
— Явно не съм те разбрал. Доста се разстроих от катастрофата с ферибота.
Валандер стана от стола.
— Хансон дойде ли? — попита. — Трябва да се заемем с това незабавно.
— Видях го в коридора — уточни Мартинсон.
Отидоха в стаята му. Когато влязоха, Хансон седеше загледан в тото фиш. Скъса го на парченца и ги пусна в кошчето за боклук.
— Холгер Ериксон — поде Валандер. — Мъжът, който навярно е изчезнал. Сещаш ли се за цистерната, която беше блокирала входа на участъка? Във вторник?
Хансон кимна.
— Шофьорът, Свен Тюрен — продължи Валандер. — За когото си спомни, че е бил замесен в някакви побоища.
— Помня — потвърди Хансон.
На Валандер му бе трудно да прикрие нетърпението си.
— Та той беше дошъл да подаде сигнал за човек, който е изчезнал. Отидох до имението, в което живее Холгер Ериксон и откъдето можем да приемем, че се е изгубил. Написах рапорт за посещението си. После се обадих тук вчера сутринта, когато бях болен, и разпоредих вие да се заемете със случая. Прецених го като сериозен.
— Е, работата явно е останала несвършена — заключи Мартинсон. — Ще трябва да поема отговорността за това.
Валандер осъзна, че не може да се ядоса.
— Подобни неща не бива да се допускат — рече той. — Да речем, че се дължи на неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Ще ида до имението още веднъж. Ако го няма там, ще трябва да започнем да го издирваме. Надявам се, че няма да го намерим мъртъв някъде. Като се има предвид, че цял ден е изминал нахалост.
— Да организираме ли издирване? — попита Мартинсон.