— Все още не — отвърна Валандер. — Първо ще отида там. Но ще държим връзка.
Валандер се върна в кабинета си и в телефонния указател намери номера на бензиностанции „О.К.“. При първия сигнал отговори едно момиче. Валандер се представи и каза, че трябва да се свърже със Свен Тюрен.
— Той е по доставки — отговори момичето, — но има телефон в кабината.
Валандер си записа номера в полето на някакво циркулярно писмо от Националната дирекция на полицията. После се обади. В слушалката простърга, когато Свен Тюрен отговори.
— Мисля, че може да се окажете прав — рече Валандер. — Холгер Ериксон е изчезнал.
— Има си хас да не съм прав — отвърна Свен Тюрен. — Толкова много време ли ви трябваше да загреете?
Валандер не отговори.
— Има ли още нещо, което искате да ми кажете? — попита вместо това.
— Че какво друго?
— Вие знаете най-добре. Има ли никакви роднини, които да навестява? Никога ли не пътува? Кой го познава най-добре? Всичко, което би могло да даде разумно обяснение за отсъствието му.
— Разумно обяснение няма — отговори Тюрен. — Казах го вече. Заради това отидох в полицията.
Валандер се замисли. Нямаше причина Свен Тюрен да не казва истината. Тревогата му беше съвсем неподправена.
— Къде се намирате? — попита Валандер.
— Пътувам от Малмьо — отвърна Тюрен. — Ходих до терминала да заредя гориво.
— Отивам до дома на Ериксон — каза Валандер. — Можете ли да наминете?
— Ще дойда — съгласи се Тюрен. — След час ще съм там. Само първо ще разтоваря малко гориво в един старчески дом. Не искаме да оставим старците да мръзнат, нали?
Валандер затвори. После излезе от участъка. Беше започнало да ръми.
Настроението му се развали, щом излезе с колата извън Юстад. Ако не бяха проблемите му със стомаха, нямаше да възникне подобно недоразумение.
Беше убеден, че притеснението на Свен Тюрен е напълно основателно. Дълбоко в себе си го бе знаел още във вторник. А сега беше четвъртък. И не бяха предприели нищо.
Докато пристигне в стопанството на Холгер Ериксон, дъждът се беше усилил. Нахлузи гумените ботуши, които държеше в багажника. Когато отвори пощенската кутия, видя, че в нея има вестник и няколко писма. Влезе в имението и позвъни на вратата. После отключи с резервните ключове. Опита се да долови дали някой е идвал. Но всичко си беше така, както го бе оставил. Калъфът от бинокъла на стената в антрето все още стоеше празен. Самотният лист хартия се белееше на писалището. Валандер пак излезе на двора. За миг остана неподвижен, загледан в празната кучешка колиба. Малко по-далеч, над една нива, ято гарги вдигаха врява. Умрял заек, помисли си Валандер отнесено. Върна се до колата и си взе фенерчето. Започна методично да претърсва цялата къща. Навсякъде Ериксон бе поддържал безупречен ред. Валандер дълго се възхищава на един стар, излъскан до блясък „Харли Дейвидсън“, паркиран в една част на крилото, пригодена за комбиниран гараж и работилница. В същото време чу звука от тежкотоварен автомобил, който се приближава по пътя. Излезе да посрещне Свен Тюрен. Когато той слезе от шофьорската кабина и впери поглед в него, Валандер поклати глава.
— Няма го тук — отбеляза.
Влязоха в къщата. Заведе Тюрен в кухнята. В един от джобовете на якето си намери няколко сгънати листа. Обаче нямаше химикалка. Взе онази, която стоеше на писалището до стихотворението за средния пъстър кълвач.
— Нямам какво повече да кажа — сопна се Свен Тюрен. — Не е ли по-добре да започнете да го търсите?
— Обикновено хората знаят повече, отколкото си мислят — възрази Валандер, като не скри, че започва да се дразни от отношението на Тюрен.
— Какво ще да е туй, дето го знам, без да знам?
— Разговаряхте ли лично с него, когато поръча гориво?
— Обадил се е в офиса. Имаме там едно момиче, което ми пише бланките за доставка. Винаги знае къде се намирам. Говорим си по телефона няколко пъти на ден.
— И когато се е обадил, е звучал както обикновено, така ли?
— За това май най-добре да я попитате нея.
— Така и ще направя — каза Валандер. — Как се казва?
— Рут. Рут Ериксон.
Валандер си записа.
— Отбих се тук един ден в началото на август — каза Тюрен. — Тогава го видях за последен път. Беше си както винаги. Почерпи ме с кафе и ми прочете две-три нови стихотворения. Освен това го биваше да разказва вицове. Ама по един вулгарен начин.