— Какво имате предвид? Вулгарен?
— Това, че за малко да се изчервя.
Валандер се вторачи в него. После усети, че се е замислил за баща си, който също често разказва вулгарни истории.
— Някога оставали ли сте с впечатлението, че започва да склерозира?
— Беше толкова наред с главата, колкото вие и аз, взети заедно.
Валандер наблюдаваше Тюрен и се опитваше да прецени дали не бе станал прицел на обида. Реши да остави нещата така.
— Холгер Ериксон имаше ли някакви роднини?
— Беше стар ерген. Бездетен. Нямаше приятелка. Поне доколкото знам.
— Други родственици?
— Никога не е споменавал за такива. Беше решил да завещае състоянието си на някаква организация в Лунд.
— Каква организация?
Тюрен сви рамене.
— Някакво дружество за съхранение на местните традиции. Отде да знам.
Валандер с неприязън си помисли за „Приятелите на секирата“. После предположи, че Ериксон е смятал да дари стопанството си на Културно-историческия музей в Лунд. Отбеляза си го на листче.
— Знаете ли дали е притежавал нещо друго?
— Какво друго?
— Може би друго стопанство? Недвижим имот в града? Или апартамент?
Тюрен помисли, преди да отговори.
— Не — каза после. — Само това имение притежаваше. Останалото беше в банката. Търговска банка.
— Откъде знаете?
— Фактурите му за гориво се плащаха чрез Търговска банка.
Валандер кимна. Сгъна листата си. Нямаше какво повече да разпитва. Вече бе убеден, че на Холгер Ериксон му се беше случило нещо.
— Ще ви се обадя — обеща Валандер и се изправи.
— Какво ще стане сега?
— Полицията си има установена практика — отвърна Валандер.
Бяха излезли отвън на двора.
— Да остана да помогна в търсенето? — предложи Тюрен.
— По-добре не — отклони предложението Валандер. — Предпочитаме да го направим по нашия си начин.
Свен Тюрен не възрази. Качи се на цистерната си и демонстрирайки завидни шофьорски умения, обърна на малкото пространство пред къщата. Валандер изчака, докато цистерната се изгуби от поглед. После застана в края на нивите и се загледа към горичката, която се мержелееше в далечината. Гаргите продължаваха да вдигат врява. Валандер извади телефона от джоба си и позвъни в участъка. Поиска да говори с Мартинсон.
— Как върви? — попита Мартинсон.
— Ще се наложи да организираме издирване — отвърна Валандер. — Хансон има адреса. Искам да започнем колкото се може по-скоро. За начало пратете тук две полицейски кучета.
Валандер тъкмо щеше да приключи разговора, когато Мартинсон го задържа.
— Има още нещо — каза той. — Влязох в компютъра и погледнах дали имаме нещо за Холгер Ериксон. Просто рутинна проверка. Оказа се, че имаме.
Валандер притисна телефонната слушалка по-плътно към ухото си. Премести се и застана под едно дърво на завет от дъжда.
— Какво? — попита той.
— Преди около година подал сигнал, че в къщата му е влизано с взлом. Впрочем стопанството наистина ли се казва „Уединение“?
— Да — отвърна Валандер. — Продължавай.
— Заявлението му било регистрирано на деветнайсети октомври 1993-та. Със случая се е занимавал Сведберг. Естествено, когато го попитах, оказа се, че отдавна го е забравил.
— Какво е станало? — попита Валандер.
— Сигналът за взлом на Холгер Ериксон е бил малко странен — колебливо рече Мартинсон.
— Как така странен? — нетърпеливо попита Валандер.
— Нищо не било откраднато. Но бил сигурен, че някой е проникнал незаконно в къщата.
— Какво е станало после?
— Нищо. Случаят бил прекратен. Дори не сме изпратили човек на местопроизшествието, защото нищо не липсвало. Заявлението обаче е тук. И е било подадено от Холгер Ериксон.
— Звучи необичайно — съгласи се Валандер. — После ще се занимаем с това по-отблизо. Погрижи се полицейските кучета да дойдат колкото се може по-бързо.
Мартинсон се засмя по телефона.
— Нищо ли не ти прави впечатление в сигнала на Ериксон? — попита той.
— Какво?
— Това, че за втори път, само за няколко дни, говорим за взлом, при който нищо не е откраднато?
Валандер осъзна, че Мартинсон е прав. Нищо не беше откраднато и от цветарницата на „Вестра Валгатан“.