— Доникъде не стигаме така — каза той. — Предлагам да се съберем отново тук на разсъмване. Най-доброто, което можем да направим, е да си починем.
Никой не възрази. Всички искаха да се махнат от там. Всички, освен Свен Нюберг. Валандер знаеше, че той ще остане. Щеше да продължи работата си през нощта и още щеше да е там, като се върнат. Докато другите тръгваха към колите, паркирани в дворчето, Валандер се помая.
— Какво мислиш? — попита.
— Нищо не мисля — отвърна Свен Нюберг. — Освен че никога в живота си не съм виждал нещо, което да напомня на това.
Валандер кимна безмълвно. И той не се бе сблъсквал с подобно нещо.
Стояха до рова и се взираха надолу. Найлоновото покривало бе разгънато.
— Всъщност какво гледаме? — попита Валандер.
— Копие на азиатски капан за хищници — отвърна Нюберг. — Какъвто са използвали и по време на война.
Валандер кимна.
— Такъв як бамбук не расте в Швеция — продължи Нюберг. — Внасяме го като въдици и материал за вътрешно обзавеждане.
— Освен това в Сконе няма хищници — замислено отбеляза Валандер. — Нито пък се води война. Та какво е това пред очите ни?
— Нещо, което не се вписва — отвърна Нюберг. — Нещо, което не е наред. Нещо, което ме плаши.
Валандер внимателно го изгледа. Нюберг рядко бе толкова словоохотлив. Освен това да дава израз на личната си неохота и страх си беше направо необичайно.
— Недей да работиш прекалено дълго — рече на сбогуване.
Нюберг не отговори.
Валандер прескочи огражденията, кимна на полицаите, които щяха да охраняват местопрестъплението през нощта, и продължи напред към стопанството. Някъде по средата на пътеката Лиса Холгершон беше спряла, за да го изчака. В ръката си държеше фенерче.
— Там ни чакат журналисти — уточни тя. — Какво всъщност можем да им кажем?
— Няма много за казване — отвърна Валандер.
— Не можем дори да им дадем името на Холгер Ериксон — рече тя.
Валандер се замисли, преди да отговори.
— Мисля, че можем да го направим — проговори след това. — Да допуснем, че шофьорът на цистерна действително е наясно какво говори. И че Ериксон не е имал никакви роднини. Ако няма кого да уведомим за смъртта на жертвата, можем да оповестим нейното име. Това, току-виж, ни помогне.
Продължиха да вървят. Далече зад тях прожекторите разпръсваха призрачна светлина.
— Какво още можем да съобщим? — попита тя.
— Че е убийство — отвърна Валандер. — Поне това можем да твърдим със сигурност. Ала не разполагаме нито с мотив, нито със следи, които да водят към извършителя.
— Създаде ли си някакво мнение вече?
Валандер усети колко е уморен. Всяка мисъл, всяка дума, която трябваше да произнесе, му костваха невероятно усилие.
— Не съм видял нищо повече от това, което и ти — каза той. — Но всичко е било щателно планирано. Ериксон е влязъл право в капана, който е щракнал. От това без особени усилия можем да си извадим поне три извода.
Отново спряха. Дъждът сега беше намалял значително.
— Първо, можем да приемем, че онзи, който го е извършил, е познавал Ериксон или поне част от навиците му — започна Валандер. — Второ, че извършителят наистина е бил решен да отнеме живота му.
Той понечи да продължи хода си.
— Каза, че знаем три неща? — обади се Лиса.
Валандер се вгледа в бледото й лице на светлината от джобното фенерче. Смътно се запита как ли изглежда самият той. Дали дъждът тази нощ бе отмил слънчевия загар от Италия?
— Извършителят е искал не само да отнеме живота на Холгер Ериксон — каза той. — Искал е да му причини болка. Възможно е да е висял на онези пръти много дълго, преди смъртта да го избави. Нямало е кой да го чуе. Само гаргите. Съдебните медици скоро ще могат на ни кажат колко дълго се е мъчил.
Лиса Холгершон направи гримаса на отвращение.
— Какъв човек би направил нещо подобно? — попита тя, докато вървяха.
— Не знам — отвърна Валандер. — Знам само, че ми се повдига.