— Ще се върнем към тях после. Как бихте го описали?
Тя се замисли.
— Мил и любезен — отвърна. — Малко особен. Саможивец.
Валандер с неохота си помисли, че това описание вероятно би могло да се отнася и за Холгер Ериксон. Като изключим слуховете, че той едва ли е бил мил човек.
— Не е ли бил женен?
— Вдовец е.
— Има ли деца?
— Две. Задомени са и си имат свои деца. Не живеят в Сконе.
— На колко години е Йоста Рюнфелд?
— На четирийсет и девет.
Валандер се взря в бележките си.
— Вдовец — рече той. — В такъв случай съпругата му трябва да е починала много млада. Злополука ли е било?
— Не знам точно. Той никога не говореше за това. Мисля, че се е удавила.
Валандер реши да спре с въпросите. Много скоро отново ще говорят за всичко в подробности. Ако се окаже необходимо. Най-малко от всичко искаше да е така.
Валандер остави химикалката на масата. Ароматът на цветя бе много силен.
— Сигурно сте си мислили — подзе той. — Сигурно сте се чудили за две неща през последните часове. От една страна, защо не е заминал за Африка. От друга, къде се намира, ако не в Найроби.
Тя кимна. Валандер изведнъж забеляза, че очите й са се насълзили.
— Трябва да се е случило нещо — рече тя. — Веднага щом говорих с туристическата агенция, отидох в апартамента му. Той е на две крачки от тук. Имам ключ от там, за да поливам цветята. Откакто мислех, че е заминал, съм ходила там два пъти. Оставях пощата на масата. Сега пак отидох дотам. Него го нямаше. Нито пък се е връщал.
— Откъде знаете?
— Щях да забележа.
— Какво мислите, че се е случило?
— Не знам. Той с радост очакваше това пътуване. През зимата щеше да завърши своята книга за орхидеите.
Валандер усети, че собствената му тревога става все по-силна. В главата му прозвуча предупредителен сигнал. Разпознаваше вътрешната си тиха аларма, щом се включеше.
Събра картичките за цветя, на които си бе водил бележки.
— Налага се да видя апартамента му — рече. — А вие трябва отново да отворите магазина. Смятам, че всичко си има естествено обяснение.
Тя потърси потвърждение в очите му, че действително мисли това, което казва. Но Валандер съзнаваше, че няма да открие такова.
Получи ключовете от апартамента. Намираше се на същата улица, една пресечка по-близо до центъра.
— Ще ви ги върна, щом свърша — каза той.
Когато излезе на улицата, една възрастна двойка с голяма трудност се промуши покрай лошо паркирания му автомобил. Погледнаха го умоляващо. Той се престори, че нищо не е забелязал, и просто ги подмина.
Апартаментът се намираше на втория етаж на сграда, строена в началото на века. Имаше асансьор, но Валандер предпочете стълбите. Преди няколко години се бе колебал, дали да не замени жилището си за апартамент в подобна кооперация. Сега вече не можеше да разбере как му е хрумнало подобно нещо. Ако сменеше „Мариягатан“, то трябваше да е за къща с градина. Където да живеят с Байба. Може би и едно куче. Отключи и влезе в апартамента. Замисли се колко ли пъти бе навлизал в чужда територия, каквато представляваха домовете на непознати хора. Долепи се до вратата и остана неподвижен. Всеки апартамент си имаше свой характер. С течение на годините бе отренирал навика си да се вслушва в следите, които обитателите бяха оставили. Бавно обиколи апартамента. Това бе първата стъпка, често най-важната. Първото впечатление, към което после щеше да се връща. Тук живее мъж на име Йоста Рюнфелд, който рано една сутрин не се е появил там, където е трябвало, на летище „Каструп“. Валандер си припомни казаното от Ваня Андершон. За радостта на Йоста Рюнфелд от пътуването. Сега вече доста се разтревожи.
След като обиколи четирите стаи и кухнята, Валандер спря в центъра на всекидневната. Апартаментът беше просторен и светъл. У него остана смътното усещане, че е обзаведен някак безразлично. Единствената стая, която имаше собствен облик, беше кабинетът. Там цареше уютен хаос. Книги, листа, литографии на цветя, географски карти. Претрупано бюро. Изключен компютър. Няколко фотографии на перваза на прозореца. Деца и внуци. Снимка на Йоста Рюнфелд сред азиатски пейзаж, обграден от гигантски орхидеи. На гърба й с мастило пишеше, че е правена в Бирма през 1972-ра. Йоста Рюнфелд се усмихваше на неизвестния фотограф. Приятелска усмивка на загорял от слънцето мъж. Цветовете бяха избледнели, но не и усмивката на Йоста Рюнфелд. Валандер върна снимката на мястото й и се загледа в картата на света, окачена на стената. С известно усилие откри къде се намира Бирма. После седна на стола зад бюрото. Йоста Рюнфелд е щял да замине на пътешествие. Само че изобщо не отпътувал. Поне не и за Найроби, с чартърния полет на „Спесиалресор“. Полицаят стана от стола и отиде в спалнята. Леглото бе оправено за лягане. Тясно единично легло. На нощната масичка имаше купчина книги. Валандер разгледа заглавията им. Книги за цветя. Единствената, която се различаваше, бе една книга за международния валутен пазар. Постави я обратно. Търсеше друго. Наведе се и погледна под леглото. Нищо. Отвори вратите на гардероба. На горния рафт лежаха два куфара. Повдигна се на пръсти и ги свали. И двата бяха празни. Отиде до кухнята да донесе стол. Погледна на най-горния рафт. И намери онова, което търсеше. В апартамент, където живее сам мъж, почти винаги има прахоляк. Жилището на Йоста Рюнфелд не правеше изключение. Ивицата прах беше ясна. Там бе стоял още един куфар. Понеже другите два, които вече свали, бяха стари, а единият и с повредена ключалка, Валандер предположи, че Рюнфелд е използвал третия куфар. Ако въобще беше заминал. Куфарът можеше да е някъде из апартамента. Закачи якето си на облегалката на стола и започна да претърсва всичко шкафове и ъгли, където би могло да се намира куфар. Не намери нищо. Върна се в кабинета. Ако Йоста Рюнфелд бе заминал, то трябва да е взел паспорта със себе си. Претърси всички чекмеджета на бюрото, които не бяха заключени. В едно от тях намери стар хербарий. Валандер го разтвори. Йоста Рюнфелд, 1955 Още през ученическите си години е хербаризирал цветя. Загледа се в една четирийсетгодишна метличина. Синият цвят все още се бе запазил, подобно на избледнял спомен. Самият Валандер никога не бе хербаризирал растения. Продължи търсенето. От паспорта нямаше и следа. Смръщи чело. Липсва куфар. Както и паспортът. Не намери никакви билети. Излезе от кабинета и седна в едно кресло във всекидневната. Да смени стола понякога му помагаше да формулира мислите си. Много неща говореха, че Йоста Рюнфелд действително е напуснал апартамента си. Заедно с паспорта, билетите и стегнат куфар.