Нещо не е наред, помисли си. Йоста Рюнфелд не е изчезнал по своя воля. Може да е станала злополука. Но и това не е сигурно.
Веднага можеше да получи отговор на един от най-важните въпроси, затова позвъни на служба „Справки“ и взе номера на фериботната компания, която обслужва линията между Лимхамн и Драгьор. Късметът му проработи, веднага успя да открие служителя, който отговаряше за забравените вещи, събирани от фериботите. Мъжът говореше датски. Валандер обясни кой е и попита за черен куфар. Посочи датата. После зачака. Изминаха няколко минути, преди датчанинът, който се бе представил като Могенсен, да се обади отново.
— Нищо — съобщи той.
Валандер за момент се замисли. После заговори направо.
— Случва ли се от фериботите ви да изчезват хора? Да паднат през борда?
— Много рядко — отвърна Могенсен. На Валандер му се стори, че е съвсем убеден.
— Обаче се случва?
— Случва се при всеки корабен транспорт — каза Могенсен. — Хората се самоубиват. Напиват се. Някои са луди и искат да ходят по перилата. Но се случва много рядко.
— Разполагате ли със статистика за това дали тези, които падат през борда, биват намерени? Било то удавени или живи?
— Със статистика не разполагам — отвърна Могенсен. — Тези неща обаче се разчуват. Повечето биват изхвърлени на брега. Мъртви. Някой засядат в рибарски мрежи. Малцина се тези, които изчезват без следа.
Валандер нямаше повече въпроси. Благодари за съдействието и затвори.
Не знаеше нищо със сигурност, но вече бе убеден в едно. Йоста Рюнфелд не е заминал за Копенхаген. Стегнал си е куфара, взел е паспорта и билета и е напуснал апартамента.
А после беше изчезнал.
Валандер се сети за локвичката кръв в цветарницата. Какво означаваше тя? Дали не бяха разсъждавали напълно погрешно? Можеше да се окаже, че взломът изобщо не е бил случаен.
Обиколи апартамента. Опитваше се да проумее. Наближаваше дванайсет и четвърт. Телефонът в кухнята зазвъня. Първият сигнал го накара да се сепне. После се втурна да вдигне. Хансон се обаждаше от местопрестъплението.
— Чух от Мартинсон, че Рюнфелд е изчезнал — рече той. — Как върви?
— Във всеки случай не е тук — отвърна Валандер.
— Имаш ли някакви идеи?
— Не. Според мен е възнамерявал да замине. Междувременно обаче се е случило нещо.
— Смяташ ли, че има връзка? С Холгер Ериксон?
Валандер се замисли. Какво всъщност смяташе?
Не знаеше. Това и отговори.
— Не можем да изключим тази възможност — просто каза. — Нищо не можем да изключим.
После смени темата и попита дали нещо се е случило. От Хансон нямаше новини. Когато разговорът приключи, Валандер още веднъж бавно обходи апартамента. Не му даваше мира усещането, че там има нещо, което би трябвало да забележи. Най-накрая се предаде. Прегледа пощата в антрето. Там беше писмото от туристическата агенция. Сметка за ток. Беше пристигнала и пратка от фирма за каталожна търговия по пощата от Бурос. Пратката можеше да бъде освободена срещу авансово плащане по пощата. Валандер пъхна известието в джоба си.
Когато дойде с ключовете в магазина, Ваня Андершон го очакваше. Помоли я да се обади, ако се сети за нещо, което сметне, че е важно.
После потегли с колата към участъка. Остави известието на Ебба и я помоли да се погрижи да вземе пакета.
В един часа затвори вратата на кабинета си.
Беше гладен.
Безпокойството му ставаше все по-силно. Познаваше това чувство. Знаеше какво означава.
Съмняваше се, че някога ще открият Йоста Рюнфелд жив.
8
В полунощ Юлва Бринк най-сетне седна, за да изпие чаша кафе. Тя беше една от двете акушерки, които дежуреха през нощта на трийсети септември срещу първи октомври в Родилното отделение на Юстад. Колежката й Лена Сьодерстрьом се намираше в една от стаите при родилка, която току-що бе получила контракции. Засега нощта бе изтощителна, без драматични ситуации, но с постоянен поток от задачи, които трябва да бъдат свършени.
Нямаха достатъчно персонал. Две акушерки и две сестри сами трябваше да се справят с цялата нощна смяна. В краен случай можеха да повикат лекар-акушер, ако възникнеха кръвоизливи или други сериозни усложнения. Преди беше дори по-зле, помисли си Юлва Бринк, докато седеше на дивана в чашата кафе в ръка. Преди няколко години тя беше единствена акушерка през дългите нощи. Стигна се до напрегнати ситуации, в които й бе невъзможно да присъства на две места едновременно. Именно това вразуми ръководството на болницата и успяха да прокарат искането си нощната смяна да се поема най-малко от две акушерки.