И все пак стиховете бяха това, което истински го вълнуваше. Всичко останало бе преходно, просто необходимост. Строфите, които лежаха на бюрото, го изпълваха с удовлетворение, което рядко изпитваше.
Дръпна завесите, така че да закрият големите прозорци с изглед към нивята, плавно спускащи се надолу към морето, простиращо се отвъд хоризонта. После отиде до етажерката с книги. Беше публикувал девет стихосбирки. Ето ги наредени там, една до друга. Нито една от тях не се бе продала в големи тиражи. Не повече от триста бройки. Непродадените екземпляри стояха в кашони долу в мазето — той не ги бе запратил там във вечно изгнаничество. Те бяха неговата радост и гордост, макар отдавна да бе взел решение, че някой ден ще ги изгори. Ще изнесе кашоните на двора и ще им драсне клечката. В деня, в който чуеше смъртната си присъда, произнесена от някой лекар, или пък сам предусетеше, че дните му са преброени, щеше да унищожи тънките книжлета, които никой не бе пожелал да купи. Така никой нямаше да има възможността да ги изхвърли на бунището.
Загледа се в книгите, които стояха на етажерката. През целия си живот бе чел поезия. Много бе научил наизуст. Никога не бе хранил напразни илюзии. Неговите стихове съвсем не бяха най-хубавите, написвани някога, но едва ли бяха и най-лошите. Във всяка една от стихосбирките, които публикуваше от края на четирийсетте и които излизаха през интервал от приблизително пет години, имаше и строфи, които биха могли да се мерят с най-доброто. Но той си бе изкарвал хляба като търговец на коли, а не като поет. В нито едно издание за култура не бяха излизали рецензии за неговите стихове. Не беше удостояван с литературни отличия. А и бе печатал книгите си на собствени разноски. Първата стихосбирка, която написа, разпрати до големите издателства в Стокхолм. Постепенно екземплярите започнаха да се връщат, придружени с резки откази, напечатани на стандартни бланки. Един редактор обаче си бе направил труда за личен коментар. Според него на този свят едва ли имало човек, който би намерил сили да чете стихове, в които, изглежда, не става дума за друго, освен за птици. Душевните терзания на бялата стърчиопашка не представлява интерес, беше написал.
След този случай спря да си губи времето с издателства. Сам покриваше разходите по отпечатването на творбите си. Семпли обложки, черен текст на бял фон. Нищо разточително. Единствено думите между кориците имаха значение. Въпреки всичко, през годините много хора прочетоха стиховете му. И от много от тях получи ласкави отзиви.
А сега бе написал ново стихотворение. За средния пъстър кълвач — красивата птица, която вече не може да бъде видяна в Швеция.
Поетът — птичар, помисли си.
Почти всичко, което съм написал, се отнася за птици. За пляскане на криле и шумолене в нощта, за самотен любовен повик в далечината. В света на птиците разгадах най-съкровените тайни на живота.
Върна се при писалището и взе листа. Последният куплет най-сетне се беше получил. Пусна хартията обратно на бюрото. Докато прекосяваше голямата стая, го преряза болка в гърба. Да не би да се разболява? Всеки ден се ослушваше за знаци, означаващи, че тялото му вече го предава. През целия си живот се бе поддържал в добра физическа форма. Никога не беше пушил, хранеше се и пиеше с мярка. Благодарение на това се радваше на добро здраве. Но вече наближаваше осемдесет. Краят на определените му дни все повече наближаваше. Отиде в кухнята и си наля чаша кафе от кафеварката, която винаги оставяше включена.
Стихотворението, което току-що бе завършил, го изпълваше едновременно с радост и печал.
Есента на живота ми, хрумна му. Подходящо заглавие. Всичко, което пиша, може да се окаже последното. И е септември. Есен е. Както в календара, така и в живота ми.
Отнесе със себе си чашата кафе обратно във всекидневната. Внимателно седна в едно от кафявите кожени кресла, които имаше от повече от четирийсет години. Купил ги бе, за да отпразнува триумфа си, когато получи правото да представлява „Фолксваген“ в Южна Швеция. На една масичка до облегалката бе поставена снимка на Вернер, немската овчарка, която му липсваше най-много от всичките кучета, съпътствали го през живота му. Да остарееш означава да останеш сам. Хората, изпълвали живота ти, са вече покойници. Най-накрая дори и кучетата изчезват сред сенките. Скоро щеше да остане само той. Идва момент, когато всеки човек остава сам-самичък на света. Наскоро се опита да напише стихотворение на тази тема — не се получи. Може би трябваше да опита отново, след като бе завършил елегията за петнистия кълвач? Но на него му се удаваше да пише за птиците. За хората — не. Птиците можеш да ги разбереш. Хората са най-често непонятни. Дали някога бе успял да разбере и самия себе си? Да пише стихове за това, което не разбира, щеше да е като да нахлуе в забранена територия.