През юни 1960-а той отпътува от Швеция с влак и остава за един ден в Копенхаген, за да отиде в „Тиволи“. Там танцува в знойната лятна вечер с някоя си Ирен. Отбелязва, че е сладка, но твърде върлинеста. На следния ден е в Хамбург. На по-следващия, дванайсети юни 1960-а, пристига в Брюксел. След около месец е постигнал целта си — подписал е договор като наемен войник. С гордост отбелязва, че сега му се плаща надница и ще замине на война. Според Валандер емоционалното му състояние било такова, сякаш е на косъм от осъществяването на най-съкровената си мечта. Всички това е описано в дневника на много по-късен етап, с дата 20 ноември 1960-а. Тогава вече се е намирал в Африка. В този начален и впрочем най-дълъг запис в дневника той описва събитията, довели го дотам. Когато се натъкна на името Омеруту, Валандер стана и изнамери стария си училищен атлас, който лежеше на дъното на кашон, забутан в гардероба. Естествено, Омеруту не бе отбелязано. Той все пак остави старата карта да лежи разгъната на масата в кухнята и продължи да чете дневника.
Заедно с Тери О’Баниън и Симон Маршан Бергрен е бил зачислен към бойна единица, състояща се само от наемници. Относно техния командир Харалд Бергрен е много потаен — бил канадец, когото споменава просто като Сам. Бергрен, изглежда, не се вълнувал особено за какво всъщност се води войната. Самият Валандер имаше много смътни представи за събитията в тогавашното Белгийско Конго. Харалд Бергрен сякаш не е изпитал потребност да оправдае присъствието си като наемен войник. Беше написал само, че се бият за свободата. Ала чия свобода? Така и не става ясно. На няколко пъти, като например на единайсети декември 1960-а и деветнайсети януари 1961-ва, отбелязва, че не би се поколебал да използва оръжието си, ако попадне в бойна ситуация, в която участват шведски войници от силите на ООН. Харалд Бергрен грижливо е отбелязвал всеки път, когато е получавал заплатата си. Водел е миниатюрни счетоводни сметки в последния ден от всеки месец. Колко са му изплатили, колко е похарчил и колко е спестил. Също така със задоволство отбелязвал всяка плячка, на която е успял да сложи ръка. Една особено неприятна част от дневника разказва как наемниците отишли в изоставена и опожарена плантация, описва полуразложените трупове, обкръжени от черни рояци мухи, които все още лежали в къщата. Собственикът на плантацията и съпругата му, и двамата белгийци, лежали мъртви в леглата си. Ръцете и краката им били отсечени. Вонята била непоносима. Наемниците все пак претърсили къщата и намерили няколко диаманта и златни накити, впоследствие оценени на повече от двайсет хиляди крони от ливански бижутер.
Тогава Бергрен отбелязва, че войната е оправдана заради добрата печалба. В личен коментар, който не се повтаря никъде другаде из дневника, си задава въпроса дали е щял да постигне същото благополучие, ако бе останал в Швеция да си изкарва прехраната като автомонтьор. Собственият му извод е, че не би успял. С подобен живот никога не би могъл да се замогне и с голямо усърдие продължил да се бие.
Освен че е бил обсебен от парите и воденето на сметки, той е бил педантичен и в още едно зловещо счетоводство.
Убивал е хора. Отбелязвал си датата и броя на жертвите. Когато е било възможно, си записвал и дали след това е могъл да се приближи до онези, които е убил. Отбелязвал също дали става дума за мъж, жена или дете. Също така хладнокръвно констатира къде изстрелите му са улучили убитите. Валандер четеше тези периодично повтарящи се откъси с нарастваща погнуса и гняв. Харалд Бергрен е нямал нищо общо с тази война. Получавал е възнаграждение, за да убива. Не е ясно кой му е плащал. Хората, които е убивал, рядко са били униформени. Наемниците атакували села, за които се е смятало, че са против свободата, за която се биели. Те убивали и опустошавали, а после се оттегляли. Били са „ескадрон на смъртта“, съставен от европейци, и едва ли са гледали на хората, които убиват, като на равноправни същества. Харалд Бергрен не криеше, че се отнася към черните с презрение. Със задоволство отбелязва, че те се разбягват като уплашени кози, когато се приближаваме. Ала куршумите летят по-бързо, отколкото хората скачат и припкат. Четейки тези редове, Валандер насмалко да запокити книгата в стената. След като направи пауза и навлажни раздразнените си очи, си наложи да продължи да чете. Повече от всякога съжали, че пропусна часа си в оптиката. Пресметна, че освен ако не лъже в дневника си, Бергрен е убивал средно по десет души на месец. След седеммесечно воюване се разболява и бива транспортиран със самолет до болница в Леополдвил. Заразил се е с амебна дизентерия и състоянието му в продължение на няколко седмици било много тежко. През този период записките в дневника прекъсват. Когато го приемат в болницата, вече е убил повече от петдесетина души във войната, вместо да си седи в Швеция и да поправя коли.