Когато зави в двора към къщата на баща си, видя, че той е застанал на стълбището, за да го посрещне. Не се бяха виждали, откакто се сбогуваха след пътуването до Рим. Влязоха в кухнята, където Йертруд беше сервирала закуска. Заедно разгледаха снимките, които баща му бе направил. Много от тях не бяха на фокус. На някои част от обекта бе останал извън кадър. Тъй като баща му изглеждаше доволен и горд, синът само кимаше одобрително.
Имаше снимка, която се отличаваше. Направил я бе един келнер през последната им вечер в Рим. Току-що бяха приключили вечерята си. Валандер и баща му се бяха прегърнали. На бялата покривка — наполовина изпита бутилка червено вино. И двамата се усмихваха право към фотоапарата.
За миг избелялата снимка от дневника на Харалд Бергрен проблесна в съзнанието на Валандер, но той бързо я отпъди. Точно сега искаше да гледа само себе си и баща си. Осъзна, че снимката веднъж завинаги потвърждава това, което бе разбрал по време на пътуването.
Външно двамата много си приличаха. Направо бяха като две капки вода.
— Много бих искал да имам копие на тази снимка — каза Валандер.
— Вече съм се погрижил за това — поясни баща му доволно. После побутна към него плик със снимката.
След закуска отидоха в ателието на баща му. Той тъкмо завършваше работата си по един пейзаж, изобразяващ глухар. Винаги рисуваше птицата последна.
— Колко картини си нарисувал през живота си? — попита Валандер.
— Задаваш ми този въпрос всеки път, когато дойдеш тук — отвърна баща му. — Как бих могъл да им следя бройката? А и какъв е смисълът? Важното е, че са станали еднакви. Всички до една.
Валандер отдавна бе разбрал, че има само едно възможно обяснение защо баща му неизменно рисува един и същи мотив. Така той успяваше да държи на разстояние всичко, което постоянно се менеше около него. В картините си той бе господар дори и на хода на слънцето. То стоеше там, неподвижно, фиксирано, винаги на една и съща височина над залесените планински ридове.
— Беше хубаво пътуване — рече Валандер, докато наблюдаваше баща си, който смесваше боите.
— Нали ти казах, че ще бъде хубаво — отвърна старият Валандер. — Без това пътуване щеше да си умреш, без да видиш Сикстинската капела.
Валандер бързо съобрази дали сега не бе моментът да го попита за самотната обиколка, която бе предприел през последната им нощ. Ала реши да не го прави. Това беше тайна, която не засягаше другиго, освен самия него.
Синът предложи да отидат с колата до морето. За негова изненада баща му веднага прие. Но когато поканиха Йертруд, тя предпочете да си остане у дома. Малко след десет седнаха в колата и се отправиха към Сандхамарен. Почти нямаше вятър. Заслизаха към брега. Баща му го хвана за ръка, когато стъпиха върху последната скала. Морето се ширна пред тях. Брегът беше почти безлюден. В далечината видяха няколко души да си играят с куче. Други нямаше.
— Красиво е — отбеляза баща му.
Валандер го наблюдаваше крадешком. Пътуването до Рим сякаш из основи бе променило темперамента му. Може би щеше да се окаже, че е повлияло положително и на коварната болест, която лекарите му бяха открили. Същевременно си даваше ясна сметка, че вероятно никога няма да разбере какво е означавало то за баща му. Това бе пътуването на неговия живот и Валандер бе удостоен с честта да го придружи.
Рим бе неговата Мека.
Закрачиха бавно по брега. Валандер мислеше дали сега не е моментът да поговорят за миналото. Нямаше за къде да бърза.
Ненадейно баща му спря.
— Какво има? — попита Валандер.
— От няколко дни се чувствам зле — обясни той. — Но скоро ще ми мине.
— Искаш ли да се връщаме?
— Казах, че скоро ще мине.
Баща му отново бе възприел лошия си навик да му отговаря заядливо. Затова се въздържа да говори повече.
Продължиха разходката. Ято прелетни птици, отправили се на запад, премина над главите им. Бяха стояли на брега повече от два часа, когато баща му реши, че им стига толкова. Валандер бе забравил кое време е и осъзна, че трябва да побърза, за да не закъснее за съвещанието в участъка.
Остави баща си в Льодеруп и се върна в Юстад с усещане за лекота. Макар че той никога нямаше да се възстанови от страшната болест, пътуването до Рим очевидно бе означавало много за него. Може би сега най-сетне щяха да възстановят връзката, която бяха загубили преди толкова много години, когато Валандер реши да стане полицай. Баща му никога не можа да приеме избора му на професия. Ала и никога не му обясни какво има против него. По обратния път Валандер си мислеше, че сега най-сетне ще получи отговор на въпроса, над който бе размишлявал през голяма част от живота си.