В отговор Тюрен смотолеви нещо нечленоразделно.
В седем и четвърт Валандер пристигна в участъка. Точно пред стъклените врати размисли и свърна вляво, към Прокуратурата, която си имаше отделен вход. Знаеше, че човекът, когото отива да види, е същата ранна птица като него. Почука на вратата и отвътре някой му извика да влезе.
Пер Окесон седеше зад винаги претрупаното си бюро. В цялата стая цареше невъобразим хаос от книжа и папки. Външното впечатление обаче бе измамно. Пер Окесон беше изключително ефективен и подреден прокурор и Валандер обичаше да работят съвместно. Познаваха се отдавна и с течение на годините бяха изградили взаимоотношения, които далеч надхвърляха чисто професионалното. Случваше им се да споделят неща от личен характер, да търсят помощ или съвет един от друг. Въпреки това помежду им оставаше невидима граница, която не преминаваха. Никога нямаше да станат истински близки приятели. Бяха твърде различни. Окесон кимна доволно, щом Валандер влезе в стаята. Стана и му разчисти място да седне на един стол, отмествайки кашон с документи за дело, което щеше да се гледа в Районния съд същия ден. Валандер седна. Пер Окесон направи така, че да не го безпокоят по телефона.
— Очаквах да се обадиш — посрещна го той. — Впрочем благодаря за картичката.
Валандер бе забравил за пощенската картичка, която му бе изпратил от Рим. Доколкото можеше да си спомни, беше снимка на Римския форум.
— Беше невероятно пътешествие — сподели Валандер. — И за баща ми, и за мен самия.
— Не съм бил в Рим — каза Пер Окесон. — Какво гласеше поговорката? Виж Рим и умри. Или пък беше Неапол?
Валандер поклати глава. Нямаше представа.
— Надявах се на спокойна есен — продължи той. — А ето че се прибирам и откривам старец, набучен на колове в един ров.
Окесон направи гримаса.
— Видях някои от снимките — уточни той. — И Лиса Холгершон ми разказа. Имате ли нещо, за което да се захванете?
— Може би — отвърна Валандер и накратко разказа за находките в сейфа на Холгер Ериксон. Знаеше, че Пер Окесон уважава способността му да ръководи полицейско разследване. Много рядко двамата с Валандер имаха разногласия относно неговите заключения или за това как планира оперативната работа.
— Естествено, да забиеш остри бамбукови пръти в някакъв ров звучи като чиста лудост — отбеляза Пер Окесон. — Ала, от друга страна, живеем във време, когато границата между безумието и нормалното става все по-трудно различима.
— Как върви с Уганда? — поинтересува се Валандер.
— Предполагам имаш предвид Судан — поправи го Пер Окесон.
Валандер знаеше, че Окесон е кандидатствал за работа в Комисариата за бежанците към ООН. Искаше да се махне от Юстад за известно време. Да види и друго, преди да е станало твърде късно. Окесон беше няколко години по-възрастен от него самия. Вече бе навършил петдесет.
— Судан — поправи се Валандер. — Говори ли с жена си?
Пер Окесон кимна.
— Събрах кураж онази седмица. Прояви повече разбиране, отколкото смеех да се надявам. Останах с впечатление, че би била доволна да се махна от къщата за известно време. Все още чакам известие. Но ще се изненадам, ако не получа поста. Както знаеш, имам връзки.
През годините Валандер разбра, че Пер Окесон притежава рядката и добре развита способност да се сдобива с поверителна информация. Валандер нямаше никаква представа как го прави. Прокурорът например винаги бе отлично осведомен какво се обсъжда в парламентарните комисии или в най-затворените кръгове на Дирекция на полицията.
— Ако всичко върви както трябва, изчезвам след Нова година — каза той. — Ще отсъствам най-малко две години.
— Да се надяваме, че ще разрешим случая с Холгер Ериксон преди това. Някакви инструкции, които искаш да ми дадеш?
— По-скоро ти кажи, ако имаш някакви изисквания.
Валандер се замисли, преди да отговори.
— Все още не — рече. — Лиса Холгершон спомена, че трябва отново да извикаме Матс Екхолм. Помниш ли го, онзи от лятото? С психологическите профили? Който преследва луди и се опитва да ги категоризира. Между другото, смятам, че си разбира от работата.
Пер Окесон си го спомняше много добре.
— Струва ми се, че трябва да изчакаме — додаде Валандер. — Всъщност изобщо не съм сигурен, че си имаме работа с душевноболен.
— Ако смяташ, че трябва да изчакаме, ще го направим — отвърна Пер Окесон и се изправи. Посочи кашона. — Днес имам изключително заплетено дело — извини се. — Трябва да се подготвя.