Валандер се приготви да си тръгне.
— Какво всъщност ще правиш в Судан? — полюбопитства. — Бежанците наистина ли имат нужда от шведска правна помощ?
— Бежанците имат нужда от всякаква помощ, която могат да получат — отговори Пер Окесон, докато изпровождаше Валандер до пропуска. — Отнася се не само до Швеция. Бях няколко дни в Стокхолм, докато ти беше в Рим — каза той неочаквано. — Случайно срещнах Анет Брулин. Поръча ми да поздравя всички тук. И специално теб.
Валандер го изгледа колебливо, но не каза нищо. Преди няколко години Анет Брулин бе замествала Пер Окесон. Макар че беше омъжена, Валандер направи злополучен опит да я прелъсти. Това бе нещо, което искаше да забрави.
Излезе от прокурорската служба. Духаше бурен вятър. Небето беше сиво. Валандер предположи, че е най-много осем градуса над нулата. На входа на участъка се натъкна на Сведберг, който тъкмо излизаше. Спомни си, че у себе си бе оставил документ, който принадлежи на него.
— По погрешка съм взел със себе си някои от бележките ти след съвещанието онзи ден — каза.
Сведберг, изглежда, недоумяваше.
— Не съм забелязал да ми липсва нещо.
— Бяха някакви бележки за жена, която се държала странно в Родилното отделение.
— Можеш да го изхвърлиш — вметна Сведберг. — На някой чисто и просто му се е привидяло.
— Ще трябва сам да го хвърлиш — отвърна Валандер. — Ще го оставя на бюрото ти.
— Продължаваме да разпитваме хората от околността край стопанството на Ериксон — съобщи Сведберг. — Ще ида да си поприказвам със селския пощальон.
Валандер кимна. Всеки продължи в своята посока.
Когато влезе в кабинета си, вече бе забравил за листа на Сведберг. Извади дневника на Харалд Бергрен от вътрешния джоб на якето си и го прибра в едно чекмедже на бюрото. Снимката на тримата мъже, които позираха до термитника, сложи най-отгоре. Докато чакаше Свен Тюрен, набързо прегледа куп документи, които колегите, работещи по случая, му бяха оставили. В девет без петнайсет отиде да си вземе кафе. Ан-Брит Хьоглунд се отби да каже, че изчезването на Йоста Рюнфелд вече е регистрирано и официално има статут на спешен случай.
— Говорих с един от съседите на Рюнфелд — уточни тя. — Гимназиален учител, който ми се стори, че вдъхва доверие. Твърди, че Рюнфелд е бил в апартамента си във вторник вечер. Но не и след това.
— Което ни подсказва, че е заминал именно тогава — отбеляза Валандер. — Не за Найроби обаче.
— Попитах го дали нещо особено около Рюнфелд му е направило впечатление — каза тя. — Изглежда, е бил затворен човек с редовни и дискретни навици. Вежлив, но нищо повече. Освен това рядко имал гости. Единственото, заслужаващо внимание, е, че понякога се прибирал много късно нощем. Учителят обитава апартамента под Рюнфелд. А в кооперацията всичко се чува. Струва ми се, че можем да му се доверим.
Валандер стоеше прав с чашата кафе в ръка и обмисляше това, което чу.
— Трябва да си изясним съдържанието на онзи колет — додаде той. — Добре би било, ако още днес някой се обади във фирмата за търговия по пощата. Освен това се надявам, че колегите в Бурос вече са уведомени. Как се казваше фирмата? „Секур“? Нюберг знае. Трябва да проверим дали и преди Рюнфелд е пазарувал други неща от тях. Направил е поръчката и е възнамерявал да използва апаратурата по някакъв начин.
— Подслушвателна апаратура — вметна тя. — Дактилоскопични отпечатъци. Кой се интересува от това? Кой използва такива неща?
— Ние го правим.
— Но кой още?
Валандер разбра, че тя има предвид нещо определено.
— Разбира се, подслушвателна апаратура може да се използва от и хора, които се занимават с нещо незаконно.
— Мислех си най-вече за дактилоскопичните отпечатъци.
Валандер кимна. Сега разбра.
— Частно ченге — предположи той. — Частен детектив. На мен също ми хрумна. Но Йоста Рюнфелд е търговец на цветя, посветил е живота си на орхидеите.
— Това е просто хрумване — рече тя. — Лично ще се свържа с фирмата за поръчки по пощата.
Валандер се върна в кабинета си. Телефонът иззвъня. Беше Ебба. Свен Тюрен се намираше на пропуска на участъка.
— Нали не е паркирал цистерната отпред? — попита Валандер. — Хансон ще откачи.
— Тук няма никаква цистерна — каза Ебба. — Ще дойдеш ли да го вземеш? Освен това Мартинсон искаше да говори с теб.