— Къде е той?
— В стаята си, струва ми се.
— Помоли Свен Тюрен да почака няколко минутки, докато поговоря с Мартинсон.
Когато Валандер влезе в стаята му, Мартинсон говореше по телефона. Набързо привърши разговора. Валандер предположи, че е била жена му. Всеки ден тя звънеше на Мартинсон по безброй пъти. Никой не знаеше за какво.
— Влязох във връзка с Центъра по съдебна медицина в Лунд — съобщи той. — Вече са готови с някои предварителни резултати. Проблемът е, че срещат трудности да установят онова, което най-много ни интересува.
— Кога е умрял?
Мартинсон кимна.
— Нито един от бамбуковите пръти не е пронизал сърцето. Няма перфорирана артерия. Това означава, че той може да е висял там дълго преди да умре. Може да се каже, че причината за смъртта е удавяне.
— Какво ще рече това? — изненада се Валандер. — Та той висеше в рова? Как е могъл да се удави там?
— Лекарят, с когото говорих, ме засипа с неприятни подробности — допълни Мартинсон. — Каза, че дробовете били до такава степен пълни с кръв, че в един момент Ериксон вече не е могъл да диша. Приблизително както, ако се беше удавил.
— Трябва да разберем кога е умрял — поясни Валандер. — Позвъни им отново. Все нещо могат да кажат.
— Ще се погрижа да получиш експертизата, когато пристигне.
— Ще повярвам, когато я видя с очите си. Като знам как нещата изчезват на това място.
Не бе имал намерение да критикува Мартинсон. Валандер вече беше отвън в коридора, когато си даде сметка, че думите му могат да се изтълкуват погрешно, но вече бе твърде късно и нямаше какво да стори. Продължи към пропуска и взе със себе си Свен Тюрен, който седеше на една пластмасова пейка, зяпнал в пода. Беше небръснат, с кървясали очи. Миришеше силно на нафта и бензин. Отидоха в кабинета на Валандер.
— Защо още не сте пипнали оня, дето уби Холгер? — тросна се Свен Тюрен.
Валандер за пореден път се подразни от отношението на Тюрен.
— Кажи ми тук и сега кой е и лично ще отида да му щракна белезниците — каза той.
— Аз не съм полицай.
— Няма нужда да ми го казваш. Ако беше полицай, нямаше да зададеш толкова тъп въпрос.
Тюрен отвори уста, за да протестира, но Валандер вдигна ръка и го възпря.
— Сега въпросите ги задавам аз — рече.
— Заподозрян ли съм в нещо?
— В нищо. Но въпросите идват от мен. А ти ще отговаряш, като те питам. Нищо друго.
Свен Тюрен сви рамене. Валандер усети, че Тюрен е нащрек. Всичките му полицейски инстинкти се изостриха. Първият му въпрос бе и единственият, който си беше подготвил.
— Харалд Бергрен — произнесе. — Това име говори ли ти нещо?
Свен Тюрен го изгледа.
— Не познавам никого с това име. Трябва ли?
— Сигурен ли си?
— Да.
— Помисли си!
— Не ми трябва да мисля. Ако съм сигурен, значи съм сигурен.
Валандер побутна към него снимката и я посочи. Тюрен се наведе към нея.
— Виж дали познаваш някого от хората на снимката. Погледни внимателно. Не бързай.
Свен взе снимката между омаслените си пръсти. Дълго я изучава. У Валандер се зароди неясна надежда, когато той я постави обратно на масата.
— Не съм виждал никого от тях.
— Дълго ги разглежда. Стори ти се, че познаваш някого ли?
— Нали вие ми казахте да не бързам? Кои са те? Къде е направена снимката?
— Сигурен ли си?
— Никога не съм ги виждал.
Валандер разбра, че Тюрен казва истината.
— Снимката показва трима наемни войници — обясни. — Направена е в Африка преди повече от трийсет години.
— Чуждестранният легион ли?
— Не точно, но нещо такова. Войници, които се бият на страната на този, който плаща най-добре.
— Човек трябва да живее от нещо.
Валандер го изгледа учудено. Ала не го попита какво има предвид с коментара си.
— Може би си чувал Ериксон да казва, че е имал контакти с наемни войници?
— Той е продавал коли. Мислех, че вече си го разбрал.
— Освен това е съчинявал стихове и е наблюдавал птиците — уточни Валандер, без да крие раздразнението си. — Чувал ли си, или не той да говори за наемни войници? Или за война в Африка?
Свен Тюрен се вторачи в него.
— Защо полицаите сте толкова неприятни? — попита той.