— Защото невинаги се занимаваме с чак толкова приятни неща — отговори Валандер. — Отсега нататък искам да отговаряш само на въпросите ми. Нищо друго. Никакви лични коментари, които нямат отношение по темата.
— Какво ще стане, ако не го сторя?
Валандер си помисли, че е на път да си изпусне нервите — не му беше грижа сега. Нещо в мъжа, седнал срещу него, хич не му се нравеше.
— В такъв случай от днес нататък ще те привиквам на раздумка всеки ден. И ще поискам от прокурора разрешение да направим обиск в дома ти.
— Какво си мислиш, че ще намериш там?
— Това няма нищо общо. Всъщност разбираш ли за какво ти говоря?
Валандер съзнаваше, че поема голям риск. Свен сигурно бе прозрял блъфа му, но явно предпочете да направи каквото му каза полицаят.
— Холгер беше миролюбив човек. Когато ставаше дума за сделки обаче, можеше да бъде твърд. Никога не е споменавал за наемни войници. Въпреки че може и да го е направил.
— Какво имаш предвид? Че е могъл да го направи?
— Нали наемните войници се бият срещу революционери и комунисти? А може да се каже, че Холгер беше консервативен. Меко казано.
— Как така консервативен?
— Смяташе, че както е тръгнало всичко, цялото обществено отива по дяволите. Смяташе, че боят с пръчка трябва отново да се въведе като наказание, а убийците да бъдат бесени. Ако зависеше от него, оня, дето го е пречукал, щеше да увисне с въже около врата.
— И той е говорил за това с теб?
— С всички говореше за това. Беше човек, който защитава възгледите си.
— Поддържал ли е контакти с някоя консервативна организация?
— От къде мога да знам?
— Знаеш ли едното, може би знаеш и другото. Отговори на въпроса!
— Не знам.
— Някакви неонацисти?
— Не знам.
— Самият той бил ли е нацист?
— Нищо не знам за тях. Той смяташе, че обществото отива по дяволите. Не виждаше никаква разлика между социалдемократи и комунисти. Май Народната партия беше най-радикалната, която можеше да приеме.
За миг Валандер обмисли казаното от Тюрен. То едновременно потвърждаваше и променяше представата, която си бе създал за Ериксон до този момент. Явно приживе е бил рядко сложна и противоречива личност. Поет и ултраконсерватор, любител на птиците и привърженик на смъртното наказание. Валандер си припомни стихотворението на писалището. В него авторът тъжеше, че в Швеция една птица е застрашена от изчезване. От друга страна обаче, престъпниците заслужаваха бесило.
— Споменавал ли ти е някога, че има врагове?
— Вече ме пита.
— Знам. Но сега пак те питам.
— Не го е заявявал открито. Ала залостваше вратите си нощем.
— Защо?
— Защото имаше врагове.
— Но не знаеш кои са били?
— Не.
— Казвал ли е защо има врагове?
— Никога не е казвал, че има такива. Тъй де, аз го казах. Колко пъти ще трябва да го повтарям?
Валандер вдигна предупредително ръка.
— Ако ме устройва, мога да ти задавам един и същи въпрос, всеки ден, в близките пет години. Никакви врагове? А е залоствал вратите нощем.
— Да.
— От къде знаеш?
— Той ми е казвал. Как бих могъл инак да знам, да го вземат дяволите! Не съм ходил нощем до тях да проверявам бравите! „В днешно време не можеш никому да имаш доверие в Швеция.“ Тъй казваше.
Валандер реши засега да прекрати разговора със Свен. Когато му дойде времето, пак щеше да го повика. Освен това подозираше, че Тюрен знае повече, отколкото казва, но искаше да напредват предпазливо. Ако подплаши Тюрен и той се свре в някой ъгъл, после трудно ще го подмами да излезе отново.
— Смятам, че това е достатъчно засега — рече Валандер.
— Засега? Това значи ли, че пак ще трябва да идвам тук? Как ще ми остава време да си върша работата?
— Ще ти се обадим. Благодаря, че дойде — успокои го Валандер и стана на крака. Подаде ръка.
Проявата на любезност изненада Тюрен. Валандер усети силно ръкостискане.
— Струва ми се, че ще можеш и сам да намериш пътя — каза той.
Когато Тюрен си отиде, Валандер позвъни на Хансон. Имаше късмет и го намери веднага.
— Свен Тюрен — уточни. — Шофьорът на цистерната, който ти се стори, че е бил замесен в някакви побоища? Спомняш ли си?
— Спомням си.
— Провери какво можеш да намериш за него.