— Спешно ли е?
— Колкото и всичко останало. Нито повече, нито по-малко.
Хансон обеща да се заеме.
Беше вече десет часът. Валандер си взе кафе. После написа бележките си за разговора с Тюрен. На следващото съвещание екипът щеше подробно да го обсъди. Валандер беше убеден, че ще изскочи нещо важно.
Когато приключи с бележките и затвори тетрадката, откри написания с молив лист, който вече няколко пъти забравяше да върне на Сведберг. Реши да го направи сега, преди да се е захванал с нещо друго. Взе листа и излезе от стаята. Отвън в коридора чу как телефонът му звъни. Поколеба се за миг. После се върна и вдигна слушалката.
Беше Йертруд. Плачеше.
— Трябва да дойдеш — изхлипа.
Валандер се вледени.
— Какво се е случило? — попита.
— Баща ти е мъртъв. Лежи сред картините си.
Часът беше десет и петнайсет в понеделник, на трети октомври 1994-та.
12
Погребаха бащата на Курт Валандер на единайсети октомври в Новото гробище в Юстад. Ветровете се гонеха през целия ден, а слънцето от време на време се показваше иззад облаците. Една седмица след като получи тъжната вест по телефона, на Валандер все още му бе трудно да проумее какво се беше случило. Отрицанието се появи в мига, в който остави телефонната слушалка. Мисълта, че баща му е починал, бе непоносима. Не сега, толкова скоро след пътуването до Рим. Не сега, когато бяха преоткрили част от близостта, изгубена през годините. Тръгна си от участъка, без да разговаря с никого. Беше убеден, че Йертруд е сбъркала. Но когато пристигна в Льодеруп и се втурна в ателието, където винаги миришеше на терпентин, незабавно разбра, че Йертруд е права. Баща му лежеше проснат по очи върху картината, която рисуваше. Бе затворил очи, конвулсивно вкопчен в четката, с която току-що бе нарисувал белите пръски в гребена на глухаря. Синът му разбра, че тъкмо е завършвал платното, по което работеше предишния ден, когато направиха дългата крайбрежна разходка до Сандхамарен. Смъртта го беше покосила внезапно. По-късно, когато Йертруд се поуспокои и отново бе в състояние да говори свързано, обясни, че той закусил както обикновено. Всичко било нормално. В шест и половина отишъл в ателието. Когато в десет часа не се появил в кухнята, за да пие кафе, какъвто му бил обичаят, отишла да го повика. Вече бил мъртъв. Валандер си бе казвал, че когато и да дойде смъртта, винаги идва като натрапник. Появява се в неподходящия момент: или чаша сутрешно кафе ще остане недопита, или нещо друго.
Чакаха линейката. Йертруд здраво се вкопчи в ръката му. Отвътре Валандер бе съвършено празен. Не изпитваше скръб. Не изпитваше нищо, освен смътно чувство за несправедливост. Изобщо не можа да оплаче мъртвия си баща. Но можеше да скърби за самия себе си — единствената възможна скръб. После пристигна линейката. Валандер познаваше шофьора. Казваше се Прютц и веднага разбра, че ще вземат баща му.
— Не беше болен — обясни Валандер. — Вчера се разхождахме по брега. Оплака се, че му е станало лошо. Нищо друго.
— Сигурно е било инсулт — отвърна Прютц със съчувствие в гласа. — Поне така изглежда.
Същото казаха после и лекарите. Всичко е станало за миг. Баща му едва ли бе имал време да осъзнае, че умира. Кръвоносният съд в мозъка му се спукал и той е умрял още преди главата му да се удари в недовършената картина. За Йертруд скръбта и шокът се примесиха с облекчението, че всичко е станало много бързо. Че му бе спестено да чезне в една объркана ничия земя.
В главата на Валандер се въртяха разни мисли. Баща му е бил сам, когато е умрял. Никой не бива да е сам, когато дойде сетният му час. Изпитваше угризения, че не е направил нищо, когато му е прилошало. Може да е било знак за предстоящия инсулт. Най-неприятното беше, че се случи в неподходящ момент. Макар че бе на осемдесет години, все още бе твърде рано. Трябваше да се случи след време. Не сега. Не по този начин. Докато беше в ателието, Валандер разтърси баща си в опит да го върне към живота — нищо не можеше да се направи. Глухарът щеше да остане недовършен.
Сред всеобщия хаос, който неизменно съпътства смъртта, Валандер бе запазил способността си да действа спокойно и разумно. Йертруд се качи с него в линейката. Синът се върна в ателието, застана насред тишината и уханието на терпентин и зарида при мисълта, че баща му не би искал глухарът да остане недовършен. Като жест на съгласие с невидимата граница между живота и смъртта, Валандер взе четката и добави двете бели точки в пернатата премяна на глухара, които все още липсваха. За пръв път докосваше с четка някое от платната на баща си. После я почисти и остави при останалите в един стар буркан от сладко. Не разбираше онова, което се бе случило, не знаеше какво означава то за него самия. Дори не знаеше как трябва да се държи в скръбта си.