Влезе в къщата и позвъни на Ебба. Тя се натъжи и на Валандер му стана трудно да говори. Накрая я помоли просто да съобщи на останалите. Трябваше да продължат да работят както обикновено и без него. Достатъчно бе да го държат в течение, ако се случи нещо важно за разследването. Нямаше да се връща в службата през този ден. Все още не знаеше какво ще прави утре. Обади се на сестра си Кристина и й съобщи за смъртта. Разговаряха дълго. На Валандер му се стори, че за разлика от него тя бе подготвена за възможността баща им да почине внезапно. Тъй като той нямаше телефонния номер на ресторанта, където работеше Линда, тя щеше да му помогне да я издири. След това се обади на Мона. Тя работеше във фризьорски салон в Малмьо, чието точно име не знаеше. Щом й обясни за какво става въпрос, една любезна телефонистка от служба „Справки“ му помогна да намери каквото търси. По гласа на Мона позна, че е изненадана да го чуе. Бе се уплашила да не би нещо да се е случило с Линда. Когато Валандер й каза, че баща му е починал, забеляза, че тя донякъде отдъхна облекчено. Това го разстрои. Обаче не каза нищо. Знаеше, че Мона и баща му се разбираха добре. Да се тревожи за Линда бе естествено. Припомни си новините за сутринта, когато бе потънал фериботът „Естония“.
— Разбирам какво ти е — каза тя. — Цял живот си се страхувал от този момент.
— Имахме толкова много да се кажем — добави той. — Сега, когато най-сетне бяхме намерили отново пътя един към друг. А ето че вече е твърде късно.
— Винаги е твърде късно — въздъхна тя.
Мона обеща да дойде на погребението и да му помогне, ако има нужда от нещо. Щом затвори, усети ужасяваща празнина вътре в себе си. Набра номера на Байба в Рига. Ала тя не вдигна. Звъня отново и отново — тя не беше там.
Върна се в ателието. Настани се на старата шейна, където обикновено сядаше с чаша кафе в ръка. По покрива тихо барабанеше. Отново валеше. Той осъзна, че държи в ръце собствения си страх от смъртта. Ателието вече се бе превърнало в гробница. Скочи на крака и бързо се махна оттам. Отиде обратно в кухнята. Телефонът иззвъня. Беше Линда. Плачеше. Валандер също се разплака. Тя искаше да се прибере у дома колкото се може по-бързо. Баща й я попита дали да се обади на работодателя й и да поговори с него. Ала Линда вече бе говорила със собственика. Щеше да отиде на „Арланда“ и да се опита да хване самолет още същия ден. Обеща да я посрещне. Ала тя му нареди да остане при Йертруд. Щяла и сама да се добере до Юстад и Льодеруп.
По-късно същата вечер всички се събраха в къщата в Льодеруп. Валандер забеляза, че Йертруд беше по-спокойна. Говориха за погребението. Валандер се съмняваше, че баща му действително би искал церемонията да се извърши от свещеник. Ала Йертруд решаваше. Все пак беше неговата вдовица.
— Той никога не говореше за смъртта — каза тя. — Дали се е страхувал от нея, или не, не бих могла да кажа. Никога не ми е споменавал къде иска да бъде погребан. Обаче държа да има свещеник.
Решиха да е в Новото гробище в Юстад. Семпло погребение. Баща му нямаше много приятели. Линда искаше да прочете едно стихотворение. Баща й обеща да не държи възпоменателно слово. Избраха да изпеят заедно псалма „Прекрасна е земята“.
На следващия ден пристигна Кристина. Настани се при Йертруд, докато Линда отиде при Валандер в Юстад. През тази седмица смъртта ги сплоти. Кристина отбеляза, че сега, след като баща им го няма, идва техният ред. През цялото време Валандер усещаше как собствения му страх от смъртта се усилва, но не говореше за това. С никого. Нито с Линда, нито със сестра си. Може би някой ден ще може да го сподели с Байба. Когато накрая успя да се свърже с нея, за да й съобщи за случилото се, тя реагира много емоционално. Двамата разговаряха почти час. Разказа му за чувствата, които бе изпитала при смъртта на собствения си баща преди десет години, както и когато съпругът й Карлис бе убит. Валандер се почувства облекчен. Нея я имаше, тя нямаше да изчезне.
Същия ден, в който некрологът бе поместен в местния ежедневник, му се обади Стен Виден от конефермата си до Скуруп. Бе минала почти година, откакто Валандер бе говорил с него за последно. Някога ги бе свързвало близко приятелство. Споделяха общ интерес към операта и хранеха грандиозни мечти за съвместно бъдеще. Стен Виден имаше красив глас. Валандер щеше да стане негов импресарио. Ала всичко се промени в деня, в който бащата на Стен Виден внезапно почина и той бе принуден да поеме фермата, в която тренираха състезателни коне. Валандер стана полицай и двамата постепенно се отчуждиха. И все пак Стен Виден се обади да изкаже своите съболезнования. След разговора Валандер се опита да си спомни дали той всъщност се беше срещал с баща му. Изпита благодарност към приятеля си, загдето се бе обадил. Значи имаше някой извън тесния им семеен кръг, който не го бе забравил.