След всичко това Валандер си наложи отново да стане полицай. В деня след смъртта на баща му, във вторник, четвърти октомври, се върна в участъка. Беше прекарал безсънна нощ в апартамента. Линда спа в старата си стая. Освен това Мона дойде да ги посети и донесе със себе си вечеря, за да ги накара, както се изрази тя, поне за миг да мислят за нещо друго. За пръв път след опустошителния развод преди пет години Валандер установи, че бракът им вече окончателно е приключил и за него. Твърде дълго я бе умолявал да се върне и тайно се бе надявал някой ден всичко пак да бъде както преди. Ала нямаше връщане назад. Сега Байба беше най-близка до сърцето му. Вече нямаше съмнение, че животът с Мона е свършил, и това бе единственото положително нещо около смъртта на баща му.
Макар че седмицата преди погребението спа лошо, той остави у колегите си впечатлението, че владее ситуацията. Те му изказаха съболезнованията си, а той им благодари. После веднага премина към текущото разследване. Лиса Холгершон го придърпа навън в коридора и му каза да си вземе няколко дни отпуск. Той обаче отхвърли предложението й. През тези няколко часа, които работи, усети как скръбта по баща му донякъде намалява.
Трудно бе да се определи дали присъствието му непрекъснато тласка разследването напред. Но бе факт, че работата едва пълзеше през седмицата на погребението. Друго, върху което трябваше да се съсредоточат и през цялото време засенчваше убийството на Холгер Ериксон, бе изчезването на Йоста Рюнфелд. Никой не разбираше какво се е случило. Той сякаш се бе изпарил. Полицаите вече се съмняваха, че има естествено обяснение за отсъствието му. От друга страна, не откриха нищо, което да подсказва връзка между Ериксон и Рюнфелд. Единственото, което знаеха за Рюнфелд, бе, че орхидеите са били най-важното нещо в живота му.
— Добре е да проучим какво се е случило, когато съпругата му се е удавила — подхвърли Валандер на едно от съвещанията през седмицата.
Ан-Брит Хьоглунд обеща да се заеме с въпроса.
— Фирмата за търговия по пощата от Бурос? — попита след това Валандер. — Какво стана с тях? Какво казват колегите?
— Веднага се захванаха — отговори Сведберг. — Явно въпросната фирма не за пръв път се оказва замесена в незаконен внос на подслушвателна апаратура. Според полицията в Бурос, фирмата се е появила и после изчезнала, за да изникне пак под ново име и с нов адрес. Понякога и с други собственици. Ако правилно съм разбрал, вече са предприели действия. Чакаме обаче писмен рапорт.
— Най-важното за нас е да разберем дали Рюнфелд е правил покупки от тях и преди — каза Валандер. — За останалото няма да се тревожим точно сега.
— Базата данни за клиентите им явно е била доста непълна. Полицията в Бурос е открила незаконно и много сложно оборудване в офиса им. Ако тълкуваме правилно, Рюнфелд може да се окаже нещо като шпионин.
Валандер размисли за миг това, което Сведберг току-що каза.
— Защо не? — каза той после. — Нищо не бива да изключваме. Трябва да е купил оборудването с някаква цел.
Вече приемаха изчезването на Йоста Рюнфелд като случай от изключително значение. Продължаваха да са напълно фокусирани и върху издирването на убиеца или убийците на Холгер Ериксон. Търсеха Харалд Бергрен, въпреки че не откриха и най-малката следа от него. От музея в Стокхолм им съобщиха, че мумифицираната глава, която намериха заедно с дневника в сейфа на Ериксон, вероятно идва от Конго или днешен Заир, и определено човешка. До тук нещата съвпадаха. Ала кой беше Харалд Бергрен? Вече бяха разговаряли с много хора, познавали Холгер Ериксон през различни периоди от живота му. Никой от тях не го беше чувал да говори за Бергрен. Никой не знаеше и Ериксон да е имал контакт с подземния свят, където наемните войници пъплеха като страхливи плъхове и сключваха договори с пратениците на дявола. Накрая на Валандер хрумна идея, която накара разследването отново да се задвижи.