— Има много странни неща около Ериксон — отбеляза той. — Например фактът, че няма връзка с нито една жена. Не се споменава никъде. Това ме наведе на мисълта, че между Холгер Ериксон и мъжа на име Харалд Бергрен може да е съществувала хомосексуална връзка. В дневника му също не се споменават жени.
В съвещателната зала се възцари тишина. Изглежда, никой не бе мислил над подобна възможност.
— Звучи ми малко странно хомосексуален мъж да избере едно толкова мъжкарско поприще като това да стане войник — възрази Ан-Брит Хьоглунд.
— Съвсем не — държеше на своето Валандер. — Не е необичайно хомосексуални мъже да станат войници. Може би, за да прикрият наклонностите си. Или пък от други съображения.
Мартинсон седеше и изучаваше снимката на тримата мъже пред термитника.
— Човек остава с впечатлението, че си прав — каза той. — У тези мъже има нещо женствено.
— И какво е то? — попита Ан-Брит Хьоглунд любопитно.
— Не знам — отвърна Мартинсон. — Навярно начинът, по който са се облегнали на мравуняка. И косата.
— Няма смисъл да седим тук и да си губим времето в догадки — прекъсна ги Валандер. — Само ви посочих още една възможност. Трябва да я имаме предвид, както и всичко останало.
— С други думи, търсим наемен войник хомосексуалист — мрачно отбеляза Мартинсон. — Къде бихме могли да открием такъв?
— Няма да правим точно това — възрази Валандер. — Но ще трябва да преценим и тази възможност наравно с останалия събран материал.
— Никой от онези, с които разговарях, дори не загатна възможността Ериксон да е бил хомосексуален — обади се Хансон, който до този момент си бе мълчал.
— Това едва ли е нещо, което да се обсъжда открито — рече Валандер. — Във всеки случай не и сред мъжете от старата генерация. Ако Холгер е бил хомосексуалист, то е бил такъв още по времето, когато хората с подобни наклонности в Швеция са били подлагани на тормоз и изнудване.
— Тоест имаш предвид, че трябва да ги разпитаме дали Ериксон е бил хомосексуалист? — попита Сведберг, който също не бе казал много по време на съвещанието.
— Сами трябва да решите как да подходите — отбеляза Валандер. — Аз дори не знам дали е вярно. Но не бива да го изключваме.
Впоследствие разбра, че от този момент разследването навлезе в следващата си фаза. Като че ли всички си дадоха сметка, че в убийството на Холгер Ериксон няма нищо просто и лесно. Имаха си работа с един или няколко много хитри убийци, а вероятно мотивът беше скрит в миналото на жертвата. Едно минало, добре защитено от чужди очи. Продължиха с изнурителната задача. Проучиха всичко, до което можеха да се доберат, за живота на Ериксон. Сведберг дори прекара няколко предълги нощи във внимателно изучаване на деветте стихосбирки, които Ериксон бе издал. Накрая му се струваше, че ще се побърка от душевните терзания, които явно съществуваха в света на птиците. Не смяташе, че е разбрал нещо ново за Холгер Ериксон.
През един ветровит следобед Мартинсон заведе дъщеря си Терес до носа Фалстербу, където се пошляха и се заприказваха с различни любители на птиците, които, проточили шии, се взираха в сивите облаци. Единствената полза от разходката им, освен времето, прекарано с дъщеря си, и фактът, че тя прояви желание да стане член на Дружеството на полевите биолози, бе да узнае, че в нощта на убийството на Холгер Ериксон големи ята беловежди дроздове бяха напуснали Швеция. След това Мартинсон го обсъди със Сведберг, който бе категоричен, че в нито една от деветте книжки няма стихове за беловежди дроздове.
— Обаче има три дълги поеми за средната бекасина — каза Сведберг колебливо. — Съществуват ли изобщо средни бекасини?
Мартинсон не знаеше. Разследването продължаваше.
Най-накрая дойде и денят на погребението. Щяха да се срещнат при крематориума. Няколко дни по-рано Валандер с изненада научи, че церемонията ще отслужи жена свещеник. Освен това не коя да е. Беше се запознал с нея при едно паметно събитие от изминалото лято. Впоследствие остана доволен, че бе именно тя. Думите й бяха прости и изчистени откъм гръмки фрази и излишен патос. Предишния ден му се обади да го пита дали баща му е бил религиозен. Валандер отговори отрицателно. Вместо това й разказа за картините му. И за пътуването до Рим. Погребението се оказа по-поносимо, отколкото си бе представял. Ковчегът от кафяво дърво имаше семпла украса от рози. Линда бе тази, която показа най-открито чувствата си. Никой не се съмняваше, че скръбта й е неподправена. Навярно именно на нея покойникът щеше да липсва най-много.