Изгледа филма по телевизията — оказа се по-лош, отколкото бе очаквал. Малко след единайсет излезе да направи обиколката си. Тичаше в горичка на север от стопанството, на границата с обширните земи на замъка „Маршвинсхолм“. В зависимост от това по кой маршрут поемеше, можеше да избере дали да пробяга осем или пет километра. Чувстваше се изморен, а рано сутринта на следващия ден трябваше да излиза с багера. Спря се на най-кратката обиколка. Сложи си начелника и тръгна. През деня бе валял проливен дъжд, после стана слънчево. Сега беше около шест градуса. От мократа земя се носеше ухание. Тичаше по пътеката през гората. Стволовете на дърветата проблясваха на светлината от начелника му. Насред най-гъстата част на гората имаше малък хребет. Ако минеше право през него, щеше доста да съкрати маршрута му. Реши да постъпи така. Отклони се от пътеката и се затича към възвишението.
Изведнъж застина на място. В светлината от начелника забеляза човек. Отначало не разбра какво точно вижда. После осъзна, че на десет метра пред него стои полугол човек, завързан за дърво. Улсон стоеше, без да мърда. Дишаше тежко и усети, че е уплашен. Бързо се огледа. Начелникът хвърляше светлина върху дърветата и храстите наоколо. Беше сам. Предпазливо пристъпи напред. Мъжът висеше от въжетата. Тялото му от кръста нагоре бе голо.
На Ларш не му и трябваше да се приближава повече. Видя, че човекът, завързан за дървото, е мъртъв. Без да знае защо, си погледна часовника. Показваше единайсет часа и деветнайсет минути.
После се обърна и хукна обратно вкъщи. По-бързо не бе тичал никога през живота си. Без да губи време, отиде до телефона на стената в кухнята и се обади в полицията в Юстад.
Полицаят, който прие обаждането, го изслуша внимателно.
Без до се колебае, написа името на Курт Валандер на монитора и после набра домашния му телефон.
До полунощ оставаха десет минути.
13
Сконе
12 — 17 октомври 1994 година
Валандер още не беше заспал, лежеше и си мислеше как сега баща му и Рюдберг почиват в едно и също гробище, когато телефонът иззвъня. Бързо грабна слушалката, уплашен, че Линда ще се събуди от шума. С чувство на нарастващо безсилие изслуша това, което му съобщи дежурният полицай. Информацията бе оскъдна. Първият полицейски патрул още не бе пристигнал на мястото в гората, южно от „Маршвинсхолм“. Разбира се, възможно бе състезателят по ориентиране да се е заблудил — но едва ли. Полицаят останал с впечатление, че макар без дъх и в шок, човекът разсъждавал необичайно трезво. Валандер обеща веднага да отиде. Опита да се облече колкото се може по-тихо, но Линда се появи по нощница тъкмо когато седеше на масата в кухнята и й пишеше бележка.
— Какво се е случило? — попита тя.
— Открили са мъртъв човек в гората — отвърна той. — Това означава, че се обаждат на мен.
Тя поклати глава.
— Никога ли не те е страх?
Той я изгледа въпросително.
— Защо да ме е страх?
— От всички, които умират.
По-скоро налучка, отколкото разбра какво се опитваше да каже.
— Не мога — отвърна той. — Такава ми е работата. Някой трябва да се нагърби и с това.
Обеща й да се прибере навреме, за да я откара до летището на следващия ден. Още нямаше един часа, когато се качи в колата. Едва когато подкара по пътя към „Маршвинсхолм“, му хрумна, че убития в гората би могъл да е Йоста Рюнфелд. Тъкмо излезе от града, когато телефонът в колата иззвъня. Обаждаха се от участъка. Изпратеният на мястото патрул бе потвърдил сигнала. В гората наистина имаше мъртъв мъж.