— Идентифициран ли е? — попита Валандер.
— Изглежда, не е имал документи у себе си. Май е бил почти без дрехи. Явно гледката не е никак приятна.
Валандер усети как стомахът му се свива на топка, ала не каза нищо повече.
— Ще те посрещнат на кръстопътя. Първата отбивка към „Маршвинсхолм“.
Валандер приключи разговора и натисна педала на газта. Вече изпитваше ужас от гледката, която го очаква.
Недалеч забеляза полицейската кола и удари спирачките. Един полицай стоеше през колата. Беше Петерш. Валандер отвори прозореца и въпросително го погледна.
— Гледката хич не е красива — осведоми го Петерш.
Валандер се досещаше какво може да означава това. Петерш беше полицай с голям опит. Не би използвал такива думи, ако няма основание.
— Идентифицирахте ли го?
— Почти няма дрехи по себе си. Сам ще видиш.
— А онзи, дето го е намерил?
— Там е.
Петерш се върна до другата кола. Колегата му подкара след него. Навлязоха в гориста местност южно от замъка. Пътят свършваше там, където имаше следи от предишна сеч.
— Последната отсечка трябва да изминем пеш — каза Петерш.
Валандер извади ботушите си от багажника. Петерш и младият полицай, когото Валандер едва познаваше, но знаеше, че се казва Бергман, носеха мощни електрически фенери. Тръгнаха по една пътека, която водеше нагоре, към малък хребет в сърцето на гората. Във въздуха се носеше силно ухание на настъпващата есен. Валандер съжали, че не си е облякъл по-дебел пуловер. Ако му се наложи да прекара цялата нощ в гората, щеше да замръзне.
— Почти стигнахме — отбеляза Петерш.
Валандер разбра, че го казва, за да го предупреди за онова, което ги чакаше.
При все това гледката изникна изневиделица. Със зловеща точност двата фенера осветиха полугол мъж, който висеше завързан за дърво. Двата лъча потрепериха. Валандер стоеше напълно неподвижен. Някъде наблизо се провикна нощна птица. Внимателно се приближи. Петерш му светеше така, че да вижда къде стъпва. Главата на мъжа бе клюмнала върху гърдите му. Валандер коленичи, за да може да види лицето, но като че ли вече знаеше. Щом го зърна, вече бе сигурен. Макар че снимките, които бе видял в апартамента на Йоста Рюнфелд, бяха отпреди няколко години, нямаше място за съмнение. Той не беше заминал за Найроби. Сега поне знаеха какво се е случило. Беше мъртъв, завързан за едно дърво.
Валандер се изправи и отстъпи крачка назад. За него вече нямаше никакво съмнение и за още нещо. Съществуваше връзка между Холгер Ериксон и Йоста Рюнфелд. Езикът на убиеца бе същият, макар че изборът на думи този път да бе различен. Яма с колове и дърво. Не можеше да бъде случайност.
Той се обърна към Петерш.
— Събери екипа — нареди Валандер.
Петерш кимна. Валандер осъзна, че е забравил телефона си в колата. Помоли Бергман да го донесе, както и да вземе фенера, който беше в жабката.
— Къде е онзи, дето го е открил? — попита после.
Петерш насочи лъча на фенера встрани. На камък, захлупил лице в дланите си, седеше мъж по анцуг.
— Казва се Ларш Улсон — каза Петерш. — Живее в едно стопанство наблизо.
— Какво е правил в гората посред нощ?
— Състезател по ориентиране е.
Валандер кимна. Петерш му подаде фенера си. Валандер тръгна към мъжа, който бързо вдигна очи, щом лъчът освети лицето му. Беше пребледнял като платно. Валандер се представи и седна на камъка до него. Беше студено. Неволно потрепери.
— Значи вие сте го открили — рече той.
Ларш Улсон заразказва. За слабия филм по телевизията. За нощните си тренировки. Как решил да мине напряко. И как мъжът внезапно попаднал в светлината от начелника му.
— Посочили сте много точно часа — подхвърли Валандер, който си припомни телефонния разговор с дежурния полицай.
— Погледнах си часовника — отговори Улсон. — Имам такъв навик. Или може би по-скоро лошия навик. Случи ли се нещо важно — поглеждам си часовника. Ако съм могъл, щял съм да си погледна часовника, когато съм се родил.
Валандер кимна.
— Ако правилно съм ви разбрал, бягате тук почти всяка вечер — продължи той. — Когато тренирате на тъмно.
— Тичах тук снощи. Обаче по-рано. Пробягах две обиколки. Първо дългата. После кратката. Тогава минах напряко.
— Колко беше часът тогава?