Какво да правим сега?, запита се. Как да продължим? Липсва ни мотив, липсват ни заподозрени. Всичко, с което разполагаме, е един дневник, принадлежал на човек на име Харалд Бергрен. Един любител на птиците и един страстен почитател на цветята са убити с изтънчена, почти демонстративна жестокост.
Опита да си спомни какво бе казала Ан-Брит Хьоглунд. Беше нещо важно. Нещо за изявено мъжкото. Това го беше накарало да си представи извършител с биография на военен. Харалд Бергрен е бил наемен войник. Бил е нещо повече от военен. Човек, който не е защитавал нито страната си, нито някоя кауза. Мъж, който е убивал хора срещу месечна надница в брой.
Във всеки случай имаме основа, върху която да стъпим, помисли си. Ще трябва да се държим за нея, докато не се пропука.
Отиде да си вземе довиждане с Нюберг.
— Има ли нещо специално, което искаш да потърсим? — попита той.
— Не. Освен да си отваряш очите на четири за всичко, което евентуално напомня случая с Холгер Ериксон.
— Мисля, че всичко напомня за него — отвърна Нюберг. — Може би като изключим бамбуковите пръти.
— Искам тук кучета утре рано сутринта — продължи Валандер.
— Тогава още ще съм тук — уточни Нюберг мрачно.
— Ще повдигна пред Лиса въпроса за това, колко си претоварен — каза Валандер с надеждата, че така поне малко ще го насърчи.
— Едва ли си заслужава — отвърна Нюберг.
— Е, няма да навреди, ако опитам — приключи Валандер разговора.
В три без петнайсет сутринта се бяха събрали в участъка. Валандер влезе в заседателната зала последен. Видя около себе си уморените им, бледи физиономии и осъзна, че преди всичко трябва да вдъхне на екипа нови сили. От опит знаеше, че в едно текущо разследване винаги идва момент, когато запасите от самоувереност сякаш са напълно изчерпани. Единствената разлика бе, че сега този момент бе настъпил необичайно рано.
А можеше да прекараме една спокойна есен, каза си наум. Всички тук все още са изтощени след лятото.
Седна и Хансон му поднесе чаша кафе.
— Няма да е лесно — започна той. — Това, от което всички се опасявахме най-много, се оказа вярно. Йоста Рюнфелд е убит. Предполагаме, че е същият извършител, който е отнел живота на Холгер Ериксон. Не знаем какво означава това. Не знаем например дали няма да се натъкнем на още неприятни изненади. Не знаем дали този случай не започва да прилича по нещо на онзи, който преживяхме през лятото. Бих искал обаче веднага да ви предупредя да не правите сравнения, с едно изключение: явно един и същи извършител е действал повече от веднъж. Има много неща, по които двете престъпления се различават. Всъщност повече, отколкото ги свързват.
Направи пауза, за да им даде възможност да обмислят. Никой не се обади.
— Налага се да продължим по всички фронтове — продължи той. — Обективно и без колебание. Трябва да открием Харалд Бергрен. Трябва да разберем защо Рюнфелд не е заминал за Найроби. Трябва да разберем защо точно преди да изчезне, е поръчал сложна подслушвателна апаратура. Трябва да открием връзка между тези двама мъже, всеки от които, изглежда, си е живял живота без никаква връзка с другия. Тъй като жертвите не са избрани случайно, то те трябва да имат нещо общо.
Отново никой нищо не коментира. Валандер реши, че е най-добре да закрие заседанието. Това, от което имаха най-голяма нужда сега, бяха няколко часа сън. Рано сутринта щяха да се срещнат отново. След като Валандер нямаше какво повече да им каже, всички бързо се разотидоха.
Навън виелицата и дъждът се бяха усилили. Докато прекосяваше забързано мокрия паркинг към колата си, се сети за Нюберг и неговия екип.
Мислеше си и за онова, което бе казала Ваня Андершон. Че Рюнфелд е отслабнал през трите седмици, докато е отсъствал.
Валандер знаеше, че това е важно.
Трудно му бе да си представи друга причина, освен пленничество.
Истинският въпрос бе къде са го държали в плен. Защо? И от кого?
14
Тази нощ Валандер спа на дивана в дневната си, понеже само след няколко часа трябваше да става. Когато се прибра след нощното заседание в участъка, в стаята на Линда беше тихо. Събуди се внезапно от дрямката си, подгизнал от пот, след кошмар, който едва успя смътно си спомни. Беше сънувал баща си: отново бяха в Рим и се случи нещо, което го уплаши. Нещо, което изчезна в мрака. Като че ли в съня му, по време на пътуването им до Рим, смъртта вече витаеше около тях като предупреждение. Седна на дивана, с одеялото, омотано около себе си. Беше пет часът. Будилникът скоро щеше да иззвъни. Седеше там тежък и неподвижен. Умората бе като тъпа болка в тялото му. Наложи се да събере всичките си сили, за да се изправи и отиде до банята. След като си взе душ, се посвести малко. Приготви закуска и в шест без петнайсет събуди Линда. Преди шест и половина бяха на път към летището. Тя още не се беше разсънила и почти не говореше, докато пътуваха. Но когато се отклониха от магистралата и изминаваха последните километри до „Стуруп“, тя сякаш се разбуди.