— Така е — потвърди Валандер. — А аз не съм човекът, който да каже как да обърнем нещата в друга посока.
Мартинсон излезе от стаята. Валандер се замисли над чутото. Реши още същия ден лично да отиде и да говори с пенсионирания капитан Улов Хансел.
Както Валандер изтъкна още в началото, съвещанието беше кратко. Макар през нощта никой да не бе спал кой знае колко, всички изглеждаха непоколебими и заредени с енергия. Знаеха, че им предстои сложно разследване. Пер Окесон също присъстваше и изслуша рапорта на Валандер. След това зададе няколко въпроса.
Разпределиха си задачите и обсъдиха на какво трябва да отдадат първостепенна важност. Въпросът с искането на подкрепления засега висеше. След като убийствата станаха две, Лиса освободи от други задачи още няколко полицаи, за да се включат в разследването. След около час срещата приключи. Всички вече имаха твърде много задачи, с които да се захванат.
— Остана само още едно нещо — рече Валандер накрая. — Трябва да имаме предвид, че тези убийства ще имат огромен отзвук в медиите. Това, което видяхме досега, е само началото. Разбрах също, че хората по селата пак са заговорили за организирането на нощни патрули и гражданска гвардия. Времето ще покаже дали нещата ще се развият така, както си мисля. Засега ще е най-лесно, ако Лиса и аз поемем контактите с пресата. Ще съм благодарен, ако и Ан-Брит също присъства на нашите пресконференции.
В десет и десет съвещанието приключи. Валандер поговори кратко с Лиса Холгершон. Решиха да свикат пресконференция в шест и половина. След това излезе в коридора, за да потърси Пер Окесон. Но той вече бе успял да изчезне. Валандер се върна в кабинета си и набра телефонния номер от бележката на Мартинсон. Спомни си, че още не е върнал надрасканите записки на Сведберг. В същия момент някой от отсрещната страна отговори. Беше самият Улов Хансел. Имаше любезен глас. Валандер се представи и попита дали може да го посети преди обяд. Капитан Хансел отвърна, че е добре дошъл, и му обясни по кой път да кара, за да намери адреса.
Когато излезе от участъка, отново се бе прояснило. Духаше вятър, но слънцето проблясваше между разпръснатите облаци. Напомни си, че в бъдеще трябва да държи резервен пуловер в колата за мразовити дни. Въпреки че бързаше да стигне в Нюбрустранд, спря до една кантора за недвижими имоти в центъра на града и застана пред витрината с обяви. Разгледа различите имоти, обявени за продан. Една от къщите му привлече вниманието. Ако разполагаше с повече време, щеше да влезе и да разпита. Запомни номера, под който се продаваше, и се върна в колата. Чудеше се дали Линда е успяла да хване самолет до Стокхолм, или още седи и чака на „Стуруп“.
Отправи се на изток към Нюбрустранд. Подмина отбивката към голф игрището отляво, после зави вдясно и започна да търси улица „Голям нирец“, където живееше Улов Хансел. Всички улици в района бяха кръстени на птици. Запита се дали това бе просто съвпадение. Издирваше убиеца на запален любител на птиците. А на тази улица живееше човек, който се надяваше да му помогне да открие извършителя.
След няколко погрешни завоя успя да намери адреса. Паркира колата и влезе през външната порта на вила, която едва ли беше на повече от десет години. Въпреки това изглеждаше някак западнала. Беше от типа къщи, в които той самият никога не би се чувствал уютно. Входната врата отвори мъж по анцуг. Имаше късо подстригана сива коса, тънък мустак и изглеждаше в добра физическа форма. Усмихна се и протегна ръка за поздрав. Валандер се представи.
— Жена ми почина преди няколко години — каза Улов Хансел. — Оттогава живея сам. Навярно не е съвсем разтребено. Но заповядайте.
Първото, което Валандер забеляза, бе голям африкански барабан, който стоеше в антрето. Хансел проследи погледа му.
— Годината, която прекарах в Конго, бе пътуването на живота ми — рече той. — Повече не съм излизал в чужбина. Децата бяха малки, жена ми не беше съгласна. После стана твърде късно.
Покани Валандер да влезе във всекидневната, където на една масичка бяха поставени чаши за кафе. И там по стените бяха окачени спомени от Африка. Валандер седна на един диван и с удоволствие прие предложеното му кафе. Всъщност беше гладен и имаше нужда да хапне нещо. Улов Хансел бе сложил на масата поднос с бисквити.
— Сам ги пека — каза той и кимна към бисквитките. — Подходящо хоби за стар войник.
Валандер реши направо да премине към същината на въпроса. Извади снимката на тримата мъже от джоба си и я подаде през масата.