— Бих искал да започна, като ви попитам дали разпознавате някого от тези мъже. Единственото сигурно нещо, което мога да ви кажа, е, че снимката е направена в Конго по същото време, когато там са се намирали шведските миротворчески сили към ООН.
Хансел взе снимката. Без да я погледне, се изправи и донесе чифт очила за четене. Валандер си припомни за кой ли път, че в най-скоро време трябва да посети някоя оптика. Улов Хансел занесе снимката до прозореца и дълго я разглежда. Валандер се заслуша в тишината, изпълваща къщата. Чакаше. После Хансел се извърна от прозореца. Без да продума, остави снимката на масата и излезе от стаята. Валандер изяде още една бисквита. Тъкмо беше решил да отиде да провери къде се е дянал Хансел, когато той се върна. В ръката си държеше фотоалбум. Пак отиде до прозореца и започна да разлиства. Валандер продължи да чака. Най-накрая Хансел намери това, което търсеше. Върна се при масата и подаде на Валандер разтворения албум.
— Вижте снимката най-долу вляво — започна Хансел. — Уви, не е никак приятна. Но ми се струва, че ще представлява интерес за вас.
Валандер погледна. Вътрешно потръпна. На снимката се виждаха няколко мъртви войници. Лежаха подредени в редица, с окървавени лица, простреляни ръце и разкъсани тела. Бяха чернокожи. Зад тях стояха други двама мъже с огнестрелни оръжия в ръце. Бяха бели. Сякаш позираха за ловна снимка. Мъртвите войници бяха плячката.
Валандер веднага разпозна един от двамата бели. Беше този, застанал най-отляво на снимката, която намери пъхната в подвързията на дневника на Харалд Бергрен. Нямаше абсолютно никакво съмнение. Беше същият мъж.
— Стори ми се, че го познах — каза Хансел. — Разбира се, не можех да бъда сигурен. Трябваше ми малко време да открия точния албум.
— Кой е той? — попита Валандер. — Тери О’Баниън или Симон Маршан?
Забеляза, че Улов Хансел се изненада.
— Симон Маршан — отвърна. — Трябва да призная, че съм любопитен от къде бихте могли да знаете това.
— После ще ви обясня. По-добре разкажете как сте се сдобили със снимката.
Хансел седна.
— Какво знаете за събитията, разиграли се в Конго по онова време? — попита той.
— Не много. На практика нищо.
— Позволете ми тогава да ви въведа в обстановката — продължи Улов Хансел. — Смятам, че е необходимо, за да разберете.
— Недейте да бързате — рече Валандер.
— Нека започна от 1953-та — поде Хансел. — Тогава имаше четири независими африкански държави, които членуваха в ООН. Седем години по-късно тази цифра нарасна на двайсет и шест, което ще рече, че целият африкански континент по онова време вреше и кипеше. Деколонизацията беше навлязла в най-драматичната си фаза. Нови и нови държави непрекъснато обявяваха независимост. Родилните мъки често бяха тежки. Но невинаги толкова стихийни и ожесточени, както в случая с Белгийско Конго. През 1959-а белгийското правителство разработи план за осъществяването на прехода към независимост. Предаването на властта бе насрочено за трийсети юни 1960-а. Колкото повече наближаваше този ден, толкова по-големи ставаха размириците в страната. Различните племена дърпаха чергата в разни посоки, изблиците на насилие по политически причини бяха станали ежедневие. Но независимостта дойде и един опитен политик, на име Касавубу, стана президент, а Лумумба пое поста министър-председател. Това навярно е име, което ви звучи познато.
Валандер кимна колебливо.
— За няколко дни човек можеше да повярва, че въпреки всичко преходът от колония към самостоятелна държава ще протече мирно. Ала едва няколко седмици по-късно Форс Публик, която беше редовната армия в страната, извърши метеж срещу белгийските си офицери. Белгия изпрати парашутни войски, за да спаси хората си. Скоро в страната се възцари хаос. Ситуацията излезе извън контрола на Касавубу и Лумумба. Същевременно Катанга, най-южната провинция на страната, а освен това и най-богатата заради многото си минерални ресурси, обяви независимост и се отцепи. Водачът й се наричаше Моис Чомбе.
При така създалата се ситуация Касавубу и Чомбе се обърнаха за помощ към ООН. Даг Хамаршьолд, тогавашният генерален секретар, получи разрешение за интервенция на мироопазващите сили на ООН, за кратко време, включително и от Швеция. Нашата функция щеше да бъде единствено полицейска. Белгийците, които бяха останали в Конго, подкрепяха Чомбе в Катанга. С пари от големите минни компании те наеха множество отряди от наемници. И ето тук идва мястото на снимката.