Хансел направи пауза и отпи глътка кафе.
— Може би все пак това подсказва колко сложно и взривоопасно беше положението тогава — добави.
— Предполагам, че ситуацията трябва да е била крайно объркана — отвърна Валандер и нетърпеливо зачака продължението.
— При боевете в Катанга участваха няколкостотин наемни войници — каза Хансел. — Идваха от различни държави: Франция, Белгия, Алжир. Петнайсет години след края на Втората световна война все още имаше много немци, които така и не успяха да се примирят с края й. Те си отмъщаваха на невинни африканци. Там имаше и неколцина скандинавци. Някои от тях загинаха и бяха погребани в незнайни гробове. Веднъж в лагера на шведските сили към ООН дойде един африканец. Носеше документи и снимки на загинали наемни войници. Сред тях обаче нямаше шведи.
— Защо тогава е отишъл в шведския лагер?
— Ние, шведите, се славехме като любезни и щедри. Дойде с кашона и искаше да продаде съдържанието му. Господ знае как се бе сдобил с него.
— И вие го купихте?
Хансел кимна.
— Да кажем, че по-скоро направихме сделка в натура. Струва ми се, че за кашона платих равностойността на десет крони. Изхвърлих по-голямата част. Но запазих няколко снимки, измежду които и тази.
Валандер реши да ускори нещата.
— Харалд Бергрен — произнесе. — Един от мъжете на моята снимка е швед и това е името му. По метода на изключването трябва да бъде или този в средата, или този отдясно. Името говори ли ви нещо?
Хансел се замисли. Сетне поклати глава.
— Не — отвърна. — Но, от друга страна, това едва ли има особено значение.
— Защо?
— Много от наемниците променяха имената си. Това се отнася не само за шведите. Приемаха ново име за срока на договора си. Когато всичко приключеше и ако успееха да оцелеят, отново възвръщаха старото си име.
Валандер помисли.
— Това означава, че Харалд Бергрен може да е пребивавал в Конго под съвършено различно име?
— Да.
— Което предполага, че може да е водил дневника под собственото си име. Което в такъв случай е служело като псевдоним.
— Да.
— От тук можем също да предположим, че има вероятност Харалд Бергрен да е убит под друго име.
— Да.
Валандер изпитателно изгледа Хансел.
— С други думи, е почти невъзможно да разберем дали е жив или мъртъв? Може да бъде мъртъв под едно име и жив под друго?
— Наемните войници са затворени хора. Което е разбираемо.
— Това означава, че е почти невъзможно да бъде открит, освен ако той самият не го иска.
Улов Хансел кимна. Валандер се вторачи в подноса със сухарите.
— Знам, че моите бивши колеги имаха различно виждане — каза Хансел. — Ала за мен наемниците винаги са били нещо презряно. Те убиваха за пари. Дори и да твърдяха, че се бият в името на някоя кауза. За свободата. Срещу комунизма. Ала действителността беше различна. Те убиваха безразборно. Изпълняваха заповедите на този, който им плаща най-добре за момента.
— Наемниците сигурно са се сблъсквали със значителни трудности, когато е трябвало да се върнат към нормалния си живот — отбеляза Валандер.
— Мнозина така и не успяха. Превърнаха се в нещо, което можем да наречем сенки в самата периферия на обществото. Или се пропиха до смърт. Много от тях си имаха отклонения още отпреди.
— Какво имате предвид?
Улов Хансел натърти:
— Садисти и психопати.
Валандер кимна. Разбра.
Харалд Бергрен бе човек, който едновременно беше и не беше. Още не му бе ясно как точно се вписваше той в цялата картина. Тази неувереност се засилваше все повече и повече.
Валандер беше стигнал до задънена улица. Нямаше никаква представа как да продължи по-нататък.
15
Валандер остана в Нюбрустранд до късно следобед. Не прекара обаче цялото това време в дома на Улоф Хансел, на улица „Голям нирец“. Тръгна си от къщата в един часа. Когато след дългия разговор излезе навън и вдъхна есенния въздух, го обзе нерешителност. Каква трябва да е следващата му стъпка? Вместо да се върне в Юстад, подкара към морето и паркира колата. След известно колебание реши да се разходи. Може би точно от това имаше нужда, за да си събере мислите. Слезе до брега, но усетил пронизващия есенен вятър, размисли и се върна в колата. Седна отпред, на мястото на пътника, и спусна седалката назад, доколкото бе възможно. После затвори очи и започна да извиква в съзнанието си събитията, които се бяха разиграли след онзи предобед, преди две седмици, когато Свен Тюрен дойде в кабинета му и го уведоми, че Холгер Ериксон е изчезнал. Днес, дванайсети октомври, имаха още едно убийство, чийто убиец издирваха.