— Импровизирам. Ако е вечерно време, може и да успея да намеря детегледачка. Често и аз самата се питам как връзвам положението. Както знаеш, случва се и да не успея. Тогава закъснявам. Не мисля, че мъжете наистина разбират какви сложни операции се налагат, за да се справяш с работата си, когато имаш болно дете например.
— Сигурно е така — съгласи се Валандер. — Може би трябва да издействаме на съседката ти някакво отличие.
— Спомена ми за преместване — въздъхна Ан-Брит. — Не смея да си помисля какво ще стане тогава.
Разговорът замря.
— Тя беше ли тук? — попита Хьоглунд.
— Ваня Андершон дойде и си отиде. Изглежда, нищо не липсва от апартамента. Обаче ми напомни за нещо друго. Куфарът на Йоста Рюнфелд. Трябва да призная, че напълно бях забравил за него.
— И аз — рече тя. — Но доколкото знам, не са го открили в гората. Говорих с Нюберг точно преди да си счупи крака.
— Толкова ли е сериозно?
— Най-малкото е лошо изкълчен.
— Тогава през следващите дни ще е в много лошо настроение. Което хич не е добре.
— Ще го поканя на вечеря — весело каза Ан-Брит. — Той обича варена риба.
— От къде знаеш? — учуди се Валандер.
— И преди съм го канила на вечеря — отвърна тя. — Много приятен сътрапезник е. Говори за абсолютно всичко, с изключение на работата си.
Валандер се запита дали самият той попадаше в категорията „приятен събеседник“. Знаеше, че и той се опитва да не говори за работата си. Кога за последно са го канили на вечеря? Беше толкова отдавна, че изобщо не можеше да си спомни.
— Децата на Рюнфелд са пристигнали — каза Ан-Брит. — Хансон се зае с тях. Дъщеря и син.
Влязоха във всекидневната. Валандер се загледа в снимката на съпругата на Йоста Рюнфелд.
— Би трябвало да разберем какво се е случило — каза той.
— Удавила се е.
— По-подробно.
— Хансон ги разбира тези работи. Обикновено провежда грижливо разпитите си. Ще ги попита за майка им.
Валандер знаеше, че е права. Хансон си имаше своите слаби страни. Затова пък една от най-силните му бе да разговаря със свидетели. Да събира данни. Да разпитва родители за децата им. Или обратното, както сега.
Валандер преразказа разговора си с Улов Хансел. Тя слушаше внимателно. Пропусна много детайли. Най-важен беше изводът, че днес Харалд Бергрен преспокойно може да живее под съвсем друго име. Споменал го бе и в телефонния им разговор. Забеляза, че и тя е мислила за това.
— Ако е регистрирал смяната на името си, то можем да го проследим чрез Ведомството за патенти и регистрации — подхвърли тя.
Той разказа и за срещата си с дамите от Лунд и адвокат Бюрман в имението на Ериксон.
— Един път с мъжа ми шофирахме през вътрешността на Норланд — рече тя. — И ми е останал ясен спомен, че минахме през Свенставик.
— Ебба трябваше да ми се обади, за да ми даде номера на енорията — сети се Валандер и извади телефона от джоба си. Устройството беше изключено. Изпсува заради немарливостта си. Тя се опита да скрие усмивката си, но без успех. Валандер осъзна, че се държи детински и незряло. За да излезе от положението, сам набра номера на участъка. Ан-Брит му подаде химикалка и записа номера в ъгълчето на един вестник. Ебба неколкократно се беше опитала да се свърже с него.
В същия миг във всекидневната нахлу Сведберг. Държеше куп хартийки в ръка. Валандер видя, че са квитанции.
— Това може и да се окаже нещо важно — каза Сведберг. — Изглежда, че Йоста Рюнфелд държи помещение на „Харпегатан“ в града. Плаща наем веднъж месечно. Доколкото мога да видя, държи го съвсем отделно от всички други плащания, свързани с цветарницата.
— „Харпегатан“ ли? — попита Хьоглунд. — Къде е това?
— Близо до площад „Натмансторг“ — отвърна Валандер. — В центъра на града.
— Ваня Андершон споменавала ли е, че той държи още едно помещение?
— Въпросът е дали е знаела за него — каза Валандер. — Ще проверя незабавно.
Валандер излезе от апартамента и мина по прекия път до цветарницата. Сега вятърът шибаше безмилостно. Приведе се и затаи дъх във виелицата. Андершон беше сама в магазина. Ароматът на цветя беше много силен, както и предния път. За миг Валандер си спомни за пътуването до Рим и за баща си, който вече го нямаше, и се почувства като дърво без корен. Побърза да отпъди тези мисли. Беше полицай. Щеше да скърби, когато му останеше време за това. Не сега.