Първото, за което огледа Валандер, бе дали има куфар. Но такъв нямаше. Седна на стола при бюрото и започна да прелиства книжата, сложени отгоре. Сведберг и Ан-Брит Хьоглунд се съсредоточиха върху шкафовете с документи. Валандер смътно си припомни как в зората на времето, в една от вечерите, които прекарваха седнали на балкона му и пиеха уиски, Рюдберг бе отбелязал, че работата на полицая и ревизора си приличат. Посвещаваха голяма част от времето си в преглеждането на документи. Ако това е вярно, то сега правя ревизия на един мъртвец, където в счетоводството, като на тайна сметка, съществува офис стая с адрес „Харпегатан“ в Юстад.
Валандер издърпа чекмеджетата на бюрото. В най-горното имаше малък преносим компютър. Способностите на Валандер да се оправя с компютри бяха доста ограничени. Често молеше за помощ, когато му се налагаше да използва компютъра, намиращ се в кабинета му в Юстад. Знаеше, че и Сведберг, и Хьоглунд са на „ти“ с компютрите и гледат на тях като на основен инструмент за работа.
— Нека да видим какво се крие ето тук — рече той и извади компютъра на бюрото.
Стана от стола. Ан-Брит се настани в него. На стената до бюрото имаше електрически контакт. Тя отвори капака и включи компютъра. След миг екранът светна. Сведберг все още тършуваше в един от шкафовете за документи. Тя натисна няколко клавиша и влезе в компютъра.
— Никакви пароли — промърмори. — Отваря се.
Валандер се надвеси напред, за да види. Толкова близо, че можа да усети аромата на дискретния парфюм, който тя носеше. Помисли за очите си. Не може да чака повече. Трябва да сложи очила.
— Това е регистър — уточни тя. — Различни имена на хора.
— Пробвай дали Харалд Бергрен фигурира — предложи Валандер.
Тя го погледна изненадано.
— Смяташ ли?
— Нищо не смятам — каза Валандер. — Но нали можем да пробваме?
Сведберг бе оставил шкафа за документи и застана редом до бюрото. Тя потърси в регистъра. Сетне поклати глава.
— Холгер Ериксон? — подхвърли Сведберг.
Валандер кимна. Тя провери. Нищо.
— Влез в регистъра наслуки — предложи Валандер.
— Имаме мъж на име Ленарт Скоглунд — рече тя. — Да пробваме ли него?
— За бога, та това е Накка! — възкликна Сведберг.
Останалите го изгледаха недоумяващо.
— Имаше един известен футболист, който се казваше Ленарт Скоглунд — поясни Сведберг. — Накка му беше прякорът. Сигурно сте чували за него?
Валандер кимна, но на колежката му нищо не й говореше.
— Ленарт Скоглунд звучи като обикновено име — рече Валандер. — Да погледнем за него.
Тя отвори папката с данни за лицето. Валандер присви очи и успя да прочете текста, който беше въз кратък:
„Ленарт Скоглунд. Започнат на 10 юни 1994 г. Завършен на 19 август 1994 г. Не са предприети действия. Случаят закрит.“
— Какво означава това? — зачуди се Сведберг. — Какво се има предвид с това, че случаят е закрит? Какъв случай?
— Все едно го е написал някой от нас — отбеляза тя.
В същия миг Валандер осъзна какво може да е обяснението. Сети се за техническата апаратура, която Рюнфелд бе поръчал по пощата от фирмата в Бурос. За фотолабораторията. За тайния офис. Всичко това изглеждаше невероятно, но в същото време бе напълно възможно. Докато бяха надвесени над регистъра в малкия компютър, дори изглеждаше съвсем правдоподобно.
Валандер изпъна гръб.
— Интересно дали Йоста не се е интересувал и от друго, освен от орхидеи — започна той. — Дали Рюнфелд не е бил това, което наричат частен детектив?
Може би останалите щяха да възразят. Ала Валандер искаше да проследи дирята, и то начаса.
— Мисля, че съм прав — продължи той. — Сега вие двамата ще трябва да се опитате да ме оборите и да ми докажете, че греша. Прегледайте всичко, което намерите тук. Дръжте си очите отворени и не забравяйте Холгер Ериксон. Освен това искам някой от вас да се свърже с Ваня Андершон. Без да е съзнавала, може да е видяла или чула нещо, свързано с тази дейност. Аз самият ще отида в участъка, за да поговоря с децата на Рюнфелд.
— Какво да правим с пресконференцията в шест и половина? — попита тя. — Обещах да присъствам.
— По-добре остани тук.