Погледна ръчния си часовник. Времето ли отминаваше или животът му? Бе твърде уморен, за да реши.
Сетне запали двигателя. Часовникът показваше седем и трийсет и пет.
Малко по-късно паркира на „Харпегатан“ и слезе в сутерена.
17
Напрегнато наблюдаваха как изображенията на снимките започват да изплуват от ваната с проявителя. Докато стоеше редом с колегите си в тъмната стая, Валандер, току-що завърнал се от пресконференцията, не знаеше какво да очаква или поне на какво се надява. Червената светлина му внушаваше, че чакат да се случи нещо непристойно. Нюберг проявяваше. След злополуката пред полицейския участък подскачаше с патерица. Когато Валандер се върна на „Харпегатан“, Ан-Брит Хьоглунд му прошепна, че Нюберг е в необичайно свадливо настроение.
През времето, което Валандер бе отделил на журналистите, те бяха постигнали напредък. Вече нямаше никакво съмнение, че Йоста Рюнфелд е работел като частен детектив. По списъците с клиенти, които намериха, можаха да установят, че е практикувал поне десет години. Най-старите данни бяха от септември 1983-та.
— Дейността му е била доста ограничена — поясни Ан-Брит. — Имал е най-много по седем или осем клиенти на година. Човек ще рече, че му е било нещо като хоби, с което се е забавлявал в свободното си време.
Сведберг бе направил кратък списък на типа поръчки, с които се е наемал.
— При близо половината от случаите става въпрос за подозрения в изневяра — каза той, след като се консултира със записките си. — Странното е, че са най-вече мъже, които подозират жените си.
— Защо да е странно? — попита Валандер.
Сведберг осъзна, че не може да даде задоволителен отговор.
— Не го очаквах — просто каза. — Но какво ли знам аз?
Сведберг не беше женен и никога не бе споменавал да е имал връзка с жена. Беше прехвърлил четирийсетте и, изглежда, се чувстваше доволен от живота си на стар ерген.
Валандер му кимна да продължи.
— Има поне два случая годишно, при които собственик на фирма подозира служителите си в злоупотреба — обясни Сведберг. — Освен това открихме доста поръчки за наблюдение от неясно естество. Като цяло общата картина е доста еднообразна. Записките му не са много подробни, хонорарът му обаче е бил висок.
— Е, поне получихме отговор на въпроса как е могъл да си позволи скъпите пътувания в чужбина — заключи Валандер. — Екскурзията до Найроби, на която така и не е отишъл, е струвала трийсет хиляди крони.
— Когато е умрял, е работил по една поръчка — рече Ан-Брит.
Сложи на бюрото календар. Валандер пак се сети за очилата, които все забравяше да купи. Не си направи труда да погледне в календара.
— Изглежда, е била една от обичайните му поръчки — продължи тя. — Жена, която нарича просто „госпожа Свенсон“, подозира мъжа си в изневяра.
— Тук в Юстад ли? — попита Валандер. — Или е работил и другаде?
— През 1987-а има поръчка в Маркарюд — рече Сведберг. — Няма нищо по на север. После нещата се въртят само около Сконе. През 1991-ва два пъти пътува до Дания и веднъж до Кил. Нямах време да прегледам подробностите. Но става въпрос за главен механик на ферибот. Явно е въртял любов със сервитьорка, която работела на същия ферибот. Подозренията на съпругата му в Сканьор явно са се оказали основателни.
— А иначе е действал само в околността на Юстад?
— Не бих казал — отвърна Сведберг. — Южно и Източно Сконе е по-правилен отговор.
— Холгер Ериксон? — попита Валандер. — Открихте ли неговото име?
Ан-Брит Хьоглунд погледна Сведберг, който поклати глава.
— Харалд Бергрен?
— Нито пък него.
— Открихте ли нещо, което би могло да подсказва връзка между Холгер Ериксон и Йоста Рюнфелд?
Не. Не бяха открили нищо. Трябва да има връзка, каза си Валандер. Не е логично да имаме двама различни извършители. Също толкова нелогично е да са били две случайни жертви. Връзката съществува. Само дето ние все още не сме я намерили.
— Не мога да проумея що за човек е бил — каза Ан-Брит. — Без съмнение е страстен почитател на орхидеите. А същевременно посвещава времето си на това да бъде частен детектив.
— Хората рядко са такива, каквито изглеждат — обясни Валандер и веднага се запита дали това не се отнасяше и за него самия.