— Звучи добре — рече Валандер. — Само че аз не съм дошъл тук да наемам стая, а да говоря с един от гостите ви. Бу Рюнфелд.
— Той тъкмо влезе.
— Има ли място, където можем да седнем и да поговорим необезпокоявани?
— Тази вечер почти нямаме гости — каза момчето. — Можете да седнете в салона за закуска.
Посочи към коридора.
— Ще чакам там — уточни Валандер. — Позвъни му в стаята и му съобщи кой го чака.
— Прочетох за това във вестниците — отбеляза момчето. — Как изведнъж всичко стана толкова по-страшно?
Валандер го изгледа с интерес.
— Какво имаш предвид?
— По-страшно. По-жестоко.
— Не знам — отвърна Валандер. — Често казано, не знам защо става така. А в същото време и аз самият не вярвам в това, което току-що казах. Мисля, че зная. Мисля, че всички знаят защо стана така.
Синът на Бьорк явно искаше да продължат да си говорят, но Валандер вдигна ръка да го прекъсне и посочи телефона. После влезе в салона за закуска и седна. Замисли се над недовършения разговор. Защо всичко бе станало по-страшно, по-жестоко. Зачуди се защо самият той изпита такова нежелание да отговори. Знаеше много добре какво е обяснението. Неговата Швеция, в която бе израснал, държавата, изградена след войната, не се крепеше така стабилно на архайските скали, както си бяха мислили. Под повърхността беше тресавище. Още докато се строяха, жилищните комплекси бяха описвани като „нехуманни“. Как би могло да се очаква хората, които живеят в тях, да запазят своята „хуманност“ непокътната? Обществото бе закоравяло. Хора, които се чувстваха ненужни или направо нежелани в собствената си страна, реагираха с агресия и презрение. Валандер добре знаеше, че безсмислено насилие няма. Всяко насилие има смисъл за този, който го извършва. Едва когато човек се осмели да приеме тази истина, щеше да има някаква надежда да се обърне посоката на развитие.
Питаше се и как ще продължи да работи като полицай, когато нещата ставаха все по-зле. Знаеше, че доста от колегите му сериозно обмислят да си потърсят друго занятие. Мартинсон на няколко пъти бе говорил за това, Хансон също го спомена веднъж, докато седяха в стаята за кафе. А самият Валандер преди няколко години бе изрязал обява от вестника за вакантно място на директор по сигурността в голямо предприятие в Трелеборг.
Запита се какво ли мисли Ан-Брит Хьоглунд. Тя беше все още млада. Предстоеше й да работи като полицай поне още трийсет години.
Каза си, че трябва да я попита. Трябваше да знае, за да разбере откъде той самият да намери сили, за да продължи.
Същевременно знаеше, че картината, която обрисуваше, е непълна. Интересът към полицейската професия сред младите хора в последно време се беше повишил значително. А и, изглежда, постоянно нарастваше. Валандер все повече и повече се убеждаваше, че всичко опира до различията между поколенията.
Отдавна беше наясно с това. В началото на деветдесетте, през топлите нощи на циганското лято, често седеше на балкона на Рюдберг и двамата обсъждаха как ще изглеждат полицаите на бъдещето. Тези разговори продължиха по време на боледуването на Рюдберг и през сетните му дни. Не сложиха никъде точка. И невинаги бяха на едно и също мнение. Но винаги постигаха единодушие, че същината на полицейската работа е да умееш да разгадаваш знаците на времето. Да разбираш промените, да тълкуваш движенията в едно общество.
Сега Валандер знаеше, че не е бил прав по отношение на една фундаментална истина — днес не беше по-трудно да си полицай от вчера.
Беше по-трудно за него. Което не е едно и също.
Шум от стъпки, идващи от коридора при рецепцията, прекъснаха размишленията му. Изправи се да посрещне Бу Рюнфелд. Той беше висок, строен мъж. Валандер прецени, че е на около двайсет и седем — двайсет и осем години. Имаше силно ръкостискане. Валандер го покани да седне и осъзна, че както обикновено е забравил да си вземе бележник. Съмняваше си даже дали има химикалка у себе си. Зачуди се дали да не отиде до рецепцията и да заеме лист и химикалка от сина на Бьорк, но се отказа. Щеше да се наложи да разчита на паметта си. Небрежността му бе направо непростима. Дразнеше го.
— Първо бих искал да ви изкажа съболезнованията си — поде Валандер.
Бу Рюнфелд кимна. Не каза нищо. Очите му бяха наситено сини, погледът леко примижал. Валандер реши, че навярно е късоглед.
— Зная, че сте разговаряли подробно с колегата ми, инспектор Хансон — продължи Валандер. — Но аз също трябва да ви задам няколко въпроса.