Бу Рюнфелд продължаваше да мълчи. Валандер забеляза, че погледът му е пронизващ.
— Ако правилно съм разбрал, живеете в Арвика — каза Валандер. — И сте одитор.
— Работя за „Прайс Уотърхаус“ — уточни Бу Рюнфелд. Гласът му издаваше човек, свикнал да се изразява.
— Не звучи съвсем шведско?
— Не е. „Прайс Уотърхаус“ е една от най-големите одиторски фирми в света. По-лесно е да посоча държави, където нямаме присъствие, отколкото обратното.
— Но работите в Швеция?
— Не през цялото време. Често ходя в командировки в държави от Африка и Азия.
— Че те имат ли нужда от одитори от Швеция?
— Не точно от Швеция, а от „Прайс Уотърхаус“. Контролираме много проекти за международно развитие. Дали парите наистина се отишли по предназначение?
— А така ли е?
— Невинаги. Нима това наистина има значение за случилото се с баща ми?
Валандер забеляза, че мъжът насреща му трудно прикрива, че за него разговорът с полицай е нещо далеч под достойнството му. При нормални обстоятелства това щеше да ядоса Валандер. Освен това бяха изминали едва няколко часа от последния път, когато бе станал прицел на подобно отношение. Но Бу Рюнфелд го караше да се чувства несигурен. Нещо у него го караше да преглътне негодуванието си. Дали не бе наследил сервилността, която баща му много често бе показвал приживе? Особено към мъжете, които пристигаха в лъскавите си американски автомобили и купуваха картините му. Тази мисъл не му беше хрумвала преди. Навярно това бе наследството, което беше получил от баща си. Чувство на малоценност, скрито под тънък слой демократичен лак.
Изгледа мъжа със сините очи.
— Баща ви е бил убит — рече той. — Сега аз решавам кои въпроси са от значение.
Бу Рюнфелд сви рамене.
— Трябва да призная, че не знам кой знае колко за полицейската работа.
— Разговарях със сестра ви по-рано през деня — продължи Валандер. — Един от въпросите, които й зададох, може да се окаже от голямо значение. Сега го задавам и на вас. Знаехте ли, че баща ви, освен като търговец на цветя, е работел и като частен детектив?
Бу Рюнфелд седеше неподвижен. После избухна в смях.
— Това е най-идиотското нещо, което съм чувал от дълго време насам — реагира той.
— Идиотско или не, но е истина.
— Частен детектив?
— Или частен следовател, ако предпочитате. Имал е офис. Нагърбвал се е с различни поръчки за следене. Занимавал се е с това поне десет години.
Бу Рюнфелд осъзна, че Валандер говори сериозно. Изненадата му беше неподправена.
— Би трябвало да е започнал дейността си приблизително по същото време, когато майка ви се е удавила.
Валандер отново долови същата реакция, както и при сестрата по-рано през деня. Почти недоловима сянка премина по лицето на Бу Рюнфелд, сякаш Валандер бе навлязъл в забранена територия, чиито граници не е трябвало да престъпва.
— Знаели сте, че баща ви ще заминава за Найроби — продължи той. — Един от колегите ми е разговарял с вас по телефона. Недоумявали сте как така изобщо не се е появил на „Каструп“.
— Говорих с него предишния ден.
— Как ви се стори тогава?
— Както обикновено. Говореше за пътуването си.
— Не показа никакви признаци на тревога?
— Не.
— Сигурно сте се чудили какво ли му се е случило. Можехте ли да предположите защо доброволно би се е отказал от пътуването? Дали не ви е заблудил?
— Нямам разумно обяснение.
— Изглежда, сякаш си е стегнал куфара и е напуснал апартамента. Сетне всички следи се губят.
— Някой трябва да го е чакал.
Валандер се забави, преди да зададе следващия си въпрос.
— Кой?
— Не знам.
— Баща ви имал ли е врагове?
— Не и доколкото ми е известно. Вече не.
Валандер се сепна.
— Какво имате предвид с това „Вече не“?
— Това, което казвам. Не смятам, че вече е имал врагове.
— Можете ли да се изразите малко по-ясно?
Бу Рюнфелд извади пакет цигари от джоба си. Валандер забеляза, че ръката му леко потреперва.
— Имате ли нещо против да запаля?
— Не, моля.
Валандер чакаше. Знаеше, че следва продължение. Предчувстваше, че се доближава до нещо важно.