— Не знам дали баща ми е имал врагове — заяви той. — Обаче знам за човек, който имаше причина да го мрази от дъното на душата си.
— Кой?
— Майка ми.
Бу Рюнфелд чакаше Валандер да зададе следващия въпрос, но такъв не последва. Той изчакваше.
— Баща ми беше човек, който искрено обичаше орхидеите — каза Бу Рюнфелд. — Имаше обширни познания. Може да се каже, че беше самоук изследовател-ботаник. Също така и нещо друго.
— Какво?
— Беше брутален човек. Малтретираше майка ми през всичките години, докато бяха женени. Понякога толкова жестоко, че й се налагаше да търси помощ в болницата. Опитвахме се да я накараме да го напусне. Така и не успяхме. Той я биеше. А после се разкайваше и тя капитулираше. Беше кошмар, който сякаш няма край. Тази бруталност секна едва когато тя се удави.
— Доколкото разбрах, пропаднала е в дупка в леда.
— Това е всичко, което и аз самият знам. Така каза Йоста.
— Струва ми се, че не сте напълно убеден?
Бу Рюнфелд стисна недопушената цигара и тя се счупи.
— Може би е отишла там предварително и е изрязала дупката в леда. Може би сама е сложила край на всичко?
— Възможно ли е това?
— Тя говореше как ще се самоубие. Не често, споменавала го е няколко пъти през последните години от живота си. Но никой от нас не й вярваше. Хората не вярват на такива неща. Поначало повечето самоубийства остават необясними за онези, които е трябвало да усетят и разберат какво е на път да се случи.
Валандер се сети за ямата с колове. Наполовина прерязаните дъски. Йоста Рюнфелд е бил брутален мъж. Малтретирал е съпругата си. Трескаво търсеше смисъла в това, което бе казал Бу Рюнфелд.
— Не скърбя за баща си — продължи Рюнфелд. — Не мисля и че сестра ми скърби. Той беше брутален човек, извади душата на майка ни.
— Проявявал ли е жестокост спрямо вас двамата?
— Никога. Само към нея.
— Защо я е малтретирал?
— Не зная. За мъртвите или добро, или нищо, но той беше чудовище.
Валандер се замисли.
— Минавало ли ви е през ума, че е възможно баща ви да е убил вашата майка? Може би не е било нещастен случай?
Бу Рюнфелд отговори рязко.
— Много пъти. Но е невъзможно да се докаже. Не е имало свидетели. Били са сами на леда през онзи зимен ден.
— Как се наричаше езерото?
— Стонгшьон. Намира се недалеч от Елмхулт. В Южен Смоланд.
Валандер се замисли. Имаше ли всъщност повече въпроси? Сякаш разследването само се бе стиснало в задушаваща хватка. Би трябвало да има много повече въпроси. И те наистина бяха много, ала нямаше на кого да ги зададе.
— Името Харалд Бергрен говори ли ви нещо?
Бу Рюнфелд дълго мисли, преди да отговори.
— Не. Нищо. Може и да греша. Името е обикновено.
— Баща ви имал ли е някога контакт с наемни войници?
— Не, доколкото ми е известно. Но си спомням, че често разказваше за Чуждестранния легион, когато бях дете. Не на сестра ми. Само на мен.
— Какво ви разказваше?
— Приключения. Да се запише в Чуждестранния легион навярно е било неговата юношеска мечта. Но съм напълно сигурен, че никога не е имал нищо общо с тях. Или с други наемни войници.
— Холгер Ериксон. Чували ли сте това име?
— Мъжът, който беше убит в седмицата преди баща ми? Четох във вестниците. Доколкото ми е известно, баща ми никога не е имал вземане-даване с него. Естествено, възможно е да греша. Не бяхме толкова близки.
Валандер кимна. Нямаше повече въпроси.
— Колко дълго ще останете в Юстад?
— Погребението ще се състои веднага щом можем да уредим всичко. Трябва да решим какво да правим с цветарницата.
— Много вероятно е пак да ви се обадя — каза Валандер и се изправи.
Валандер напусна хотела. Часът беше почти девет. Беше гладен. Вятърът дърпаше и теглеше якето му. Застана на завет в един ъгъл и се опита да реши какво да прави. Със сигурност трябва да хапне нещо. Трябва също, в най-скоро време, да седне и да си събере мислите. Двете разследвания се преплитаха и завъртаха едно в друго. Имаше голяма опасност да загуби почва под краката си. Все още търсеше пресечната точка, където животът на Холгер Ериксон и този на Йоста Рюнфелд се допираха. Някъде тук е, каза си, в мъглявия фон. Даже е възможно вече да съм я видял или подминал, без да забележа.