Подкара към участъка. Още от колата позвъни на мобилния телефон на Ан-Брит Хьоглунд. Тя каза, че все още са заети с претърсването на офиса. Нюберг го изпратили вкъщи, защото имал силна болка в крака.
— На път съм към кабинета си след интересен разговор със сина на Рюнфелд — поясни Валандер. — Имам нужда от време, за да го премисля.
— Не е достатъчно само да ровим в бумагите — отвърна Ан-Брит. — Имаме нужда и от някой, дето да мисли.
Зачуди се дали не долови доза сарказъм в думите й. Отпъди тази мисъл. Нямаше време.
Хансон седеше в стаята си и преглеждаше част от следствения материал, който бе започнал да се трупа. Валандер застана на прага. Държеше чаша кафе в ръка.
— Къде са съдебномедицинските експертизи? — изведнъж попита. — Трябва вече да са пристигнали. Поне тази за Холгер Ериксон.
— Сигурно са при Мартинсон. Струва ми се, че спомена нещо.
— Той още ли е тук?
— Прибра се у тях. Прехвърли материалите по следствието на дискета и ще продължи да работи у дома.
— Позволено ли е подобно нещо? — разсеяно попита Валандер. — Да си носиш следствени материали вкъщи?
— Не знам — отвърна Хансон. — Мен никога не ме е касаело. Аз дори нямам компютър вкъщи. Вероятно сега това се смята за служебно нарушение?
— Какво ли да е служебно нарушение?
— Да нямаш компютър в дома си?
— В такъв случай и двамата сме в нарушение — каза Валандер. — Много бих искал да видя тези експертизи утре сутрин.
— Как мина с Бу Рюнфелд?
— Ще напиша бележките си тази вечер. Каза някои неща, които може да са от значение. Освен това сега със сигурност знаем, че Йоста Рюнфелд е прекарвал част от времето си като частно практикуващ детектив.
— Сведберг се обади. Каза ми.
Валандер извади телефона от джоба си.
— Как ли сме се справяли, преди да изобретят тези неща? — попита той. — Вече почти не помня.
— Правехме точно същото, което и сега — отвърна Хансон. — Но отнемаше повече време. Търсехме телефонни кабини. Прекарвахме повече време в колите си, а и правехме точно същите неща, както сега.
Валандер премина по коридора към кабинета си. Кимна на няколко редови полицаи, които излязоха от стаята за кафе. Когато влезе в кабинета, седна на стола, без да си разкопчае якето. Едва след като бяха изминали повече от десет минути, го съблече и придърпа към себе си неизползвана тетрадка.
Отне му повече от два часа да довърши изложението си за двете убийства. При това се опитваше да управлява и двата кораба едновременно. През цялото време търсеше допирната точка, за която бе убеден, че съществува. Минаваше единайсет, когато захвърли писалката и се отпусна назад в стола: достигнал беше онази точка, отвъд която не можеше да види нищо повече.
Обаче беше сигурен. Връзка има. Само дето още не я бяха открили.
Отново и отново се връщаше към коментара, който бе направила Хьоглунд. Има нещо демонстративно в подхода. И при двата случая — Холгер Ериксон, на бучен на острите бамбукови пръти, и Моста Рюнфелд, удушен и изоставен завързан за едно дърво.
Виждам нещо, помисли си. Но не успявам да видя отвъд него.
Блъскаше си главата над това какво би могло да е то. Ала не намери отговор.
Наближаваше полунощ, когато угаси лампата в кабинета си.
Остана да стои в мрака.
Все още бе само предчувствие, смътен страх някъде в глъбините на съзнанието му.
Смяташе, че извършителят ще удари отново. Докато правеше своя обзор на бюрото си, му се стори, че долавя някакъв сигнал.
Имаше нещо недовършено във всичко случило се до този момент.
Не знаеше какво е.
И все пак беше сигурен.
18
Изчака, докато стана два и половина през нощта. От опит знаеше, че тогава умората идва крадешком. Спомни си за всички нощи, когато самата тя бе работила. Винаги беше така. Между два и четири рискът човек да задреме беше най-голям.
От девет часа вечерта чакаше в склада за спално бельо. Както и при първото си посещение мина през главния вход на болницата. Никой не й обърна внимание. Една забързана медицинска сестра. Навярно е била навън по работа? Или е отишла да вземе нещо от колата си? Никой не я забеляза, понеже у нея нямаше нищо необикновено. Бе мислила дали не трябва да се маскира. Може би да промени косата си? Ала това би било проява на прекомерна предпазливост. В склада за бельо разполагаше с много време за размисъл. Смътно си припомни своето детство, с аромат на току-що изпрани и прекарани през преса чаршафи. Седеше вътре на тъмно, без да пали осветлението. Едва след полунощ извади фенерчето си — същото, което използваше и в работата си — и прочете последното писмо, което майка й бе написала. Беше останало недовършено, както и всички останали, които Франсоаз Бертран й бе препратила. Ала именно в последното писмо майка й изведнъж започваше да говори за себе си. За събитията, предшествали опита й за самоубийство. Разбра, че майка й никога не бе успяла да превъзмогне огорчението си. Нося се по света като кораб без капитан, беше написала тя. Аз съм като прокълнатия Летящ холандец, принуден да изкупва чужда вина. Смятах, че възрастта ще направи отстоянието по-голямо, спомените ще стават все по-смътни, ще избледнеят и може би най-накрая ще изчезнат. Ала сега осъзнавам, че не е така. Само смъртта може да сложи край на всичко. И понеже не искам да умра, все още не — избирам да помня.