Писмото носеше датата на деня, преди майка й да отседне при френските монахини. Денят преди сенките, изскочили от мрака, да я убият.
След като прочете писмото, угаси фенерчето. Всичко бе много тихо. На два пъти някой премина вън по коридора. Складът за бельо се намираше в отделение, което не се използваше изцяло.
Бе имала много време за размисъл. В графика й сега бяха записани три свободни дни. Трябваше отново да застъпи на смяна след четирийсет и девет часа, в 17:44 часа. Имаше време и щеше да го оползотвори. Дотук всичко вървеше като по вода. Жените допускат грешки само когато разсъждават като мъже. Знаеше го отдавна. И смяташе, че вече го е доказала.
Въпреки това нещо я притесняваше. То разкъсваше графика й на парчета. Внимателно следеше всичко изписано по вестниците. Слушаше новините по радиото и гледаше емисиите на всички телевизионни канали. Беше напълно ясно, че полицаите не разбират нищичко. Точно такова бе намерението й: да не остави никакви следи, да поведе кучетата далече от пътеката, която всъщност трябва да следват. Ала сега чувстваше единствено нетърпимост към всичката тази некадърност. Полицията никога няма да разбере какво се е случило. С делата си тя твореше загадки, които щяха да останат в историята. Но всички щяха да помнят, че полицията е издирвала извършител мъж. Вече не желаеше да продължава така.
Докато седеше в тъмния склад за бельо, състави план. За в бъдеще щеше да направи малки промени. Нищо, което да повлияе на разписанието й, разбира се. Винаги имаше по някоя несъществена подробност, която е незабележима на повърхността.
Тя ще даде лице на загадката.
В два и половина излезе от склада. Болничният коридор беше пуст. Приглади бялата си униформа и сетне тръгна към стълбището, което водеше нагоре към Родилното отделение. Знаеше, че на смяна са само четирима души, както обикновено. През деня отиде там и се престори, че търси жена, за която знаеше, че вече е била изписана заедно с детето си. Надничайки през рамото на сестрата, успя да види в регистъра, че всички стаи са заети. Трудно проумяваше защо жените раждат деца по това време на годината, когато есента преминава в зима. Ала знаеше отговора. Дори в днешно време малко жени имаха свободата да избират сами кога да раждат децата си.
Щом стигна до стъклените врати на Родилното отделение, спря и предпазливо надникна към служебната стая. Държеше вратата леко открехната. Не се чуваха никакви гласове. Това значеше, че акушерките и медицинските сестри са заети. Щеше да й отнеме по-малко от петнайсет секунди да отиде до стаята, където е настанена жената, която искаше да посети. Малко е вероятно да налети на някого. Ала не можеше да е напълно сигурна. Извади ръкавицата от джоба си. Беше я ушила сама и бе напълнила с олово най-външния край така, че да следва очертанията на кокалчетата. Сложи я на дясната си ръка, отвори вратата и бързо се шмугна в отделението. Стаята за персонала беше празна, някъде жужеше включено радио и тя бързо и беззвучно се насочи натам. Щом стигна, хлътна вътре и вратата безшумно се затвори зад гърба й.
Жената в леглото беше будна. Тя си свали ръкавицата и я напъха в джоба си — същия джоб, в който беше пликът с писмото от майка й. Седна на крайчеца на леглото. Жената беше бледа като платно, коремът й стърчеше под завивките. Хвана я за ръка.
— Реши ли? — попита я.
Жената кимна. Макар това да не я изненада, изпита чувство на триумф. Дори и най-сломените жени можеха отново да се върнат към живота си.