— Йожен Блумберг — произнесе тя. — Живее в Лунд. Научен работник е в университета. Не знам как по-точно да обясня с какво се занимава.
Потупа жената по ръката.
— И сама ще разбера — рече. — Не е необходимо да се тревожиш.
— Мразя този мъж — заяви тя.
— Да — рече жената, седнала на края на леглото. — Имаш пълното право да го мразиш.
— Ако можех, бих го убила.
— Знам, но не можеш. Вместо това помисли за детето си.
Приведе се напред и погали жената по бузата. После стана и си сложи ръкавицата. Беше стояла в стаята най-много две минути. Внимателно открехна вратата. Не се виждаше нито една акушерка или сестра. Запъти се обратно към изхода.
Тъкмо когато преминаваше покрай служебната стая, от там излезе една жена. Лош късмет. Но нямаше какво да стори. Жената се втренчи в нея. Беше по-възрастна, вероятно една от двете акушерки.
Продължи да върви към външната врата. Ала жената извика след нея и хукна да я настигне. Възнамеряваше да продължи напред и да изчезне през вратите. Ала жената отзад я сграбчи за ръката и попита коя е и какво прави там. Жалко, че жените винаги са такива досадници, мина й през ум. Сетне светкавично се извърна и замахна с ръкавицата. Не искаше да удря твърде силно и да нарани. Много внимаваше да не улучи слепоочията, такъв удар можеше да се окаже фатален. Удари я по бузата достатъчно силно. Колкото да я зашемети и тя да отпусне хватката около ръката й. Жената изстена и се свлече на пода. Обърна се, за да продължи. Изведнъж усети как две ръце я сграбчват за краката. Когато се обърна, осъзна, че ударът, който бе нанесла, не е бил достатъчно силен. В същото време чу шум от отваряща се врата. Ситуацията бе на път да се изплъзне от контрол. Дръпна крака си и се наведе, за да нанесе още един удар. Жената я одра по лицето. Този път удари, без да се съобразява дали е силно, или не. Право в слепоочието. Жената пусна крака й и се свлече. Тя избяга през стъклените врати, усещаше как бузата й смъди от драскотините. Затича по коридора. Никой не извика подире й. Избърса лицето си. По белия ръкав останаха следи от кръв. Пъхна ръкавицата в джоба, свали сабото си, за да може да тича по-бързо. Запита се дали в болницата имат вътрешна алармена система. Излезе, без да срещне никого. Едва когато се качи в колата и видя лицето си в огледалото за обратно виждане, забеляза, че драскотините са малко и не са много дълбоки.
Нещата не се бяха развили според плана й. Но човек не може винаги да разчита на това. Най-важното беше, че въпреки всичко успя да убеди жената, на която предстоеше да роди, да разкрие името на мъжа, който й бе причинил толкова много нещастия.
Йожен Блумберг.
Имаше на разположение две денонощия, за да започне проучването, да състави план и програма. Не й се налагаше да бърза. Щеше да отнеме колкото време е необходимо. Едва ли щеше да й отнеме повече от седмица.
Фурната беше празна. И чакаше.
В осем часа в четвъртък сутрин разследващият екип се беше събрал в залата за съвещания. Валандер помоли и Пер Окесон да присъства. Тъкмо когато се канеше да започне, забеляза, че някой липсва.
— Сведберг? — зачуди се. — Не е ли дошъл?
— Дойде и си тръгна — отвърна Мартинсон. — Явно през нощта в болницата е имало нападение. Смяташе, че бързо ще се върне.
Блед спомен изникна в съзнанието на Валандер и също толкова бързо се изпари. Беше нещо свързано със Сведберг. И болницата.
— Това отново повдига въпроса за нуждата от повече персонал — отбеляза Пер Окесон. — Страхувам се, че повече не можем да го отлагаме.
Валандер знаеше какво има предвид. При някои предишни случаи между него и Пер Окесон бяха възниквали противоречия относно това дали трябва да искат подкрепления, или не.
— Ще го обсъдим най-накрая — рече Валандер. — Нека започнем с това докъде всъщност сме стигнали с разследването.
— Имаше няколко телефонни обаждания от Стокхолм — съобщи Лиса Холгершон. — Едва ли е необходимо да уточнявам от кого. Тези случаи на насилие накърняват образа на симпатичните квартални полицаи.
Смесица от примирение и веселие премина през стаята, но никой не изкоментира казаното от нея. Мартинсон звучно се прозя. Валандер прие това като сигнал, че може да започне.
— Всички сме уморени — каза той. — Проклятието на полицейската работа е недоспиването. Или поне в моменти като този.
Някой отвори вратата и го прекъсна. Влезе Нюберг. Валандер знаеше, че е разговарял по телефона с Криминалната лаборатория в Линшьопинг. Нюберг докуцука до масата с патерицата си.