— Какво стана с акушерката? — попита Валандер. — Твоята братовчедка?
— Получила е сътресение на мозъка.
Валандер тъкмо щеше да се върне към Холгер Ериксон, когато Сведберг отново взе думата. Изглеждаше объркан и нервно се почесваше по плешивината.
— Това, което е още по-странно, е, че въпросната медицинска сестра е била там и преди. Една нощ преди около седмица. По случайност Юлва е била дежурна и онзи път. Сигурна е, че тази жена не е истинска сестра, а просто е предрешена като такава.
Валандер смръщи чело. Същевременно си припомни листа, който от една седмица лежеше на бюрото му.
— Ти и тогава разговаря с Юлва Бринк — рече той. — И си водил записки.
— Изхвърлих ги — поясни Сведберг. — Понеже тогава нищо не се беше случило, сметнах, че не заслужава внимание. Имахме си по-важна работа.
— Според мен е доста зловещо — рече Ан-Брит. — Мнима медицинска сестра се вмъква в Родилното отделение през нощта. И без да се колебае, прибягва до насилие. Това трябва да означава нещо.
— Братовчедка ми не я е разпознала, но успя да даде много добро описание. Била е със здраво телосложение и очевидно много силна.
Валандер не спомена, че листът на Сведберг все още лежи на бюрото му.
— Звучи странно — само каза. — Какви мерки ще предприеме болницата?
— Засега ще се обърнат към охранителна фирма. После ще трябва да почакат и да видят дали мнимата медицинска сестра ще се появи отново.
Оставиха нощното произшествие. Валандер погледна Сведберг и без особен ентусиазъм си помисли, че вероятно той само ще подсили чувството, че разследването е на никъде. Грешеше. Оказа се, че Сведберг има новини.
— Миналата седмица разговарях с един от служителите на Холгер Ериксон — уточни той. — Туре Карлхамар, на седемдесет и три години, живее в Сварте. Написах рапорт, който може би сте прочели. Работил е като продавач на коли за Ериксон повече от трийсет години. Отначало само си седеше и го оплакваше. Холгер Ериксон бил човек, за когото можело да се кажат само хубави неща. Жената на Карлхамар вареше кафе. Вратата към кухнята беше отворена. Ненадейно тя влезе, тресна таблата с кафето на масата така, че сметаната се разплиска, и рече, че Холгер Ериксон бил мошеник. След което си излезе.
— Какво се случи после? — попита Валандер учудено.
— Естествено, получи се малко неловко. И Карлхамар поддържаше своята версия. Сетне отидох да поговоря с госпожата. Но нея я нямаше.
— Какво ще рече това? Как така я е нямало?
— Взела колата и заминала нанякъде. После няколко пъти се обаждах по телефона. Никой не отговаряше. Обаче тази сутрин получих писмо. Прочетох го, преди да тръгна за болницата. Беше от жената на Карлхамар. И ако това, дето тя пише, е вярно, то представлява крайно любопитно четиво.
— Разкажи накратко — подкани го Валандер. — После може да ксерокопираш писмото.
— Тя твърди, че Ериксон много пъти е показвал признаци на садизъм. Отнасял се зле със служителите си. Тормозел онези, които напускали работа. Непрекъснато повтаря, че може да приведе безброй примери в подкрепа на думите й.
Сведберг затърси в текста.
— Пише, че не питаел почти никакво уважение към хората. Бил жесток и алчен. Към края на писмото намеква, че често пътувал до Полша. Явно там е посещавал някакви жени. Според госпожа Карлхамар те също биха могли да разкажат това-онова. Разбира се, това може да са просто клюки. От къде ще знае какво е правел той в Полша?
— Но не загатва ли с нещо за възможността той да е бил хомосексуален? — попита Валандер.
— Не. Частта за пътуванията до Полша не оставя такова впечатление.
— И, разбира се, Карлхамар не е чувал за човек на име Харалд Бергрен, нали?
— Не.
Валандер изпита нужда да се поразтъпче. Това, което Сведберг им разказа за съдържанието на писмото, несъмнено беше важно. За втори път през последните двайсет и четири часа чуваше да описват някого като брутален човек.
Предложи кратка пауза, за да проветрят. Пер Окесон остана в стаята.
— Вече е ясно — съобщи той. — За Судан.
Валандер усети как го проряза завист. Окесон бе взел решението и имаше куража да замине. Защо и той самият не направи същото? Защо се задоволява само с търсенето на нова къща? Сега, когато баща му си бе отишъл, нямаше нищо, което да го задържа в Юстад. Линда се справяше сама.