Когато съобщи на Рюнфелд накъде са се запътили, той се раздразни и попита дали това е някаква шега. Какво общо имаше трагичната смърт на майка му с убийството на баща му? Точно в този момент Валандер караше зад един ТИР, който хвърляше прахоляк към предното стъкло на колата му и не му даваше възможност да го изпревари. Отговори едва когато успя да го задмине в лентата за изпреварване.
— И двамата със сестра ви говорите с нежелание за това, което се е случило — каза той. — Естествено, мога да го разбера донякъде. Един трагичен инцидент не е нещо, за което се говори току-така. Но обяснете ми защо имам чувството, че не трагедията поражда у вас нежеланието да говорите за това? Ако ми дадете задоволителен отговор тук и сега, ще обърна колата и ще се върнем. Не забравяйте също така, че сам споделихте за бруталността на баща си.
— Значи вече имате моя отговор — уточни Рюнфелд. Валандер долови една почти незабележима промяна в гласа му. Нещо му подсказа, че защитната стена е започнала да се пропуква.
Внимателно стесняваше кръга с въпросите си, докато пътуваха през еднообразния пейзаж.
— Та майка ви е казвала, че ще се самоубие?
Мина известно време, преди мъжът до него да отговори.
— Всъщност странното е, че не го направи по-рано. Едва ли можете да си представите в какъв ад бе принудена да живее тя. Нито вие, нито аз. Никой.
— Защо не се е развела с него?
— Заплашваше, че ще я убие, ако го напусне. Имала е пълното основание да му вярва. На няколко пъти я е пребивал така жестоко, че се е налагало да я приемат в болница. Тогава не знаех нищо, но разбрах впоследствие.
— Ако лекарите заподозрат, че е било извършено насилие, са длъжни да го съобщят в полицията.
— Тя винаги имаше задоволително обяснение, което да представи. И беше убедителна. Не се колебаеше дори да се унижава, за да го защити. Може да е казвала, че е била пияна и е паднала. Майка ми не близваше алкохол. Лекарите, естествено, не са знаели това.
Разговорът замря, докато Валандер изпреварваше един автобус. Забеляза, че Рюнфелд е напрегнат. Валандер не караше бързо. Ала спътникът му очевидно имаше страх от пътуване.
— Мисля, че това, което я възпираше да не извърши самоубийство, бяхме ние, децата — продължи той, когато автобусът бе останал зад тях.
— Това е естествено — отвърна Валандер. — Нека да се върнем към онова, което казахте по-рано. Че баща ви е заплашвал да убие майка ви. Когато един мъж малтретира една жена, най-често няма намерение да я убие. Прави го, за да я контролира. Понякога удря твърде силно. Побоят може да доведе до смърт, дори и намерението му да не е било такова. Ала в повечето случаи, за да убиеш някого, са нужни съвсем различни предпоставки. Така отиваш една крачка по-нататък.
Бу Рюнфелд отвърна с изненадващ въпрос.
— Женен ли сте?
— Вече не.
— Биехте ли я?
— Защо да съм го правил?
— Просто се чудех.
— Не говорим за мен.
Бу се умълча. Сякаш искаше да даде на Валандер време за размисъл и той си спомни с ужасяваща яснота онзи път, когато удари Мона в пристъп на безумна, неконтролируема ярост. Тя падна на шията си върху рамката на вратата и припадна за няколко секунди. Беше на косъм да грабне куфара и да го напусне. Но тогава Линда бе все още много малка. И Валандер падна на колене и се моли. Седяха и разговаряха цялата вечер, цялата нощ. Той я бе умолявал. Най-накрая тя остана. Случката се бе запечатала завинаги в паметта му. Ала му бе трудно да си спомни какво я бе провокирало. За какво се бяха скарали? Откъде бе дошла яростта? Вече не знаеше. Осъзна, че го е изтласкал от съзнанието си. За малко неща в живота си се срамуваше повече, отколкото за случилото се тогава. Разбираше собственото си нежелание да си напомня за това.
— Нека се върнем към онзи ден преди десет години — продума Валандер след малко. — Какво се случи?
— Беше една неделя през зимата — каза Рюнфелд. — В началото на февруари. Пети февруари 1984-та. Беше студен, красив зимен ден. Те имаха навик всяка неделя да излизат с колата на излет. Правеха разходки в гората. По крайбрежието. Или по замръзналите езера.
— Звучи много идилично — отбеляза Валандер. — Как да накарам това да пасне с нещата, които казахте преди?
— Естествено, че не беше никаква идилия. Беше точно обратното. Майка ми живееше в постоянен ужас. Не преувеличавам. Отдавна бе преминала отвъд границата, където страхът взема надмощие и господства над целия ти живот. Трябва да е била изтощена психически. Но когато той искаше да отидат на неделна разходка, отиваха. Заплахата от юмрука му бе надвиснала през цялото време. Убеден съм, че баща ми не е забелязвал нейния ужас. Вероятно всеки път си е мислел, че всичко е забравено и простено. Според мен е гледал на насилието, което е упражнявал над нея, като на случайни недомислени изблици. Едва ли нещо повече.