— Добре — рече Хоган. — Това все пак е нещо. Влязохме. Джек седеше на кревата. Край него се бяха разположили Джон и Морган. Стайнфелт стоеше прав.
— Много сте тайнствени — каза Хоган.
— Здравейте, Дани — каза Джон.
— Здравейте, Дани — каза Морган и стисна ръката му.
Джек мълчеше. Просто седеше на кревата. Отсъствуваше. Останал беше сам със себе си. Навлякъл беше стара вълнена синя риза, панталони и бе обул боксьорските обувки. Имаше нужда от бръснене. Морган и Стайнфелт бяха елегантно облечени. Джон не им отстъпваше. Джек седеше на кревата, видът му бе по ирландски грубоват.
Стайнфелт извади бутилка, Хоган донесе чашки и всички пихме. Джек и аз изпихме по една чашка, останалите по две или три.
— Запазете малко и за из пътя — каза Хоган.
— Не се безпокойте. Имаме достатъчно — каза Морган. След първата чаша Джек повече не пи. Стоеше прав и ни гледаше. Морган седеше на опразненото от Джек място.
— Пийни, Джек — подкани го Джон и му подаде чашата и бутилката.
— Не — каза Джек. — Никога не съм обичал помените. Всички се засмяха. Джек остана сериозен.
Тръгнаха си доста развеселени. Когато се качиха в колата, Джек стоеше на верандата. Помахаха му.
— Довиждане — викна Джек.
После вечеряхме. По време на яденето Джек не каза нищо освен „подай ми това“ или „подай ми онова“. На същата маса се хранеха и клиентите. Бяха симпатични момчета. След вечеря излязохме на верандата. Вече се стъмваше рано.
— Искаш ли да се поразходим, Джери? — попита Джек.
— С удоволствие — казах аз.
Облякохме палтата си и тръгнахме. До пътя беше далече, а и по шосето вървяхме още миля и половина. Край нас непрекъснато се точеха коли и ние отстъпвахме встрани докато минат. Джек мълчеше. Когато влязохме в храстите за да дадем път на една голяма кола, Джек каза:
— По дяволите разходката. Да се връщаме във фермата.
Минахме по страничен път, който пресичаше хълма, и после през ливадите излязохме право при фермата. Осветените прозорци на къщата се виждаха отдалече. Когато стигнахме сградата, на вратата стоеше Хоган.
— Добре ли се разходихте? — попита Хоган.
— Отлично — каза Джек. — Слушай, Хоган, имаш ли уиски?
— Имам — каза Хоган. — Какво си намислил?
— Прати го горе в стаята — каза Джек. — Тази нощ ще спя.
— Щом си знаеш лекарството — каза Хоган.
— Качи се с мене, Джери — каза Джек.
Горе Джек седна на леглото и схлупи глава в ръцете си.
— Весел живот, няма що — каза Джек. Хоган донесе бутилка уиски и две чаши.
— Да донеса и малко джинджифилов сок?
— Какво искаш, да ми стане лошо ли?
— Попитах само — каза Хоган.
— Ще пиеш ли? — запита Джек.
— Не, благодаря — каза Хоган и излезе.
— А ти, Джери?
— Ще изпия една чашка с тебе — казах аз. Джек напълни две чаши.
— Сега — каза Джек — ще пия бавно и с кеф.
— Разреди го с вода — посъветвах го аз.
— Да — каза Джек, — май че ще е по-добре.
Той изпи няколко чаши, без да каже нищо. Джек започна да пълни и моята чаша.
— Не — казах, — не искам повече.
— Добре — каза Джек. Напълни щедро своята и доля вода. Започна да се оживява.
— Ама че компания се довлече днес, а? — каза той. — Ония двамата не рискуват.
И малко по-късно:
— Какво пък, прави са. За какъв дявол трябва да се рискува?
— Не искаш ли още една чашка, Джери? — попита той. — Хайде, пийни с мене.
— Не ми е нужно, Джек — казах аз. — И така ми е добре.
— Само още една — настоя Джек. Алкохолът го размекваше.
— Добре — казах аз.
Джек сипа малко в моята чаша, а своята напълни.
— Знаеш ли — каза той, — алкохолът ми харесва. Ако не беше боксът, щях често да си пийвам.
— Сигурно — казах аз.
— Знаеш ли, заради бокса пропуснах маса неща.
— Затова пък спечели много пари.
— Да, това е целта ми. Все пак много съм пропуснал, Джери.
— Какво например?
— Ами например това с жена си — каза той. — Почти не се задържам в къщи. Не е добре и за дъщерите. „Кой е баща ви?“ — ще ги попита някоя от ония светски госпожички. „Баща ни е Джек Бренън.“ Лошо е за тях.
— Глупости — казах аз, — главното е да имат пари.
— Е — каза Джек, — поне с пари съм ги осигурил. Той си наля уиски. Бутилката почти се изпразни.
— Сипи си вода — напомних аз. Джек сипа малко вода в чашата.
— Ти нямащ представа — каза той — как ми липсва жена ми.
— Знам.
— Нямаш представа. Нямаш представа какво е това.
— Все пак в провинцията е по-леко, отколкото в града.
— Сега за мене — каза Джек — е без всякакво значение къде съм. Нямаш представа какво е това.
— Пийни още.
— Пиян ли съм? Говоря глупости!