— Ще играеш ли крибидж, Джон? — попита Джек. Джон сложи шапката си на масата. Беше цялата мокра.
Мокро беше и палтото му.
— Вали ли? — попита Джек.
— Като из ръкав — каза Джон. — Движението се задръсти, затова слязох от таксито и дойдох пеш.
— Хайде, дай да поиграем крибидж — каза Джек.
— Трябва да хапнеш.
— Не — каза Джек. — Не ми се яде още.
Играха крибидж около половин час и Джек спечели и от него долар и половина.
— Мисля, че все пак трябва нещо да ядем — каза Джек. Той отиде и погледна през прозореца.
— Вали ли още?
— Да.
— Да ядем в хотела — каза Джон.
— Добре — каза Джек. — Ще ти играя още една игра, да видим кой ще плати вечерята.
След известно време Джек стана и каза:
— Ти ще платиш вечерята, Джон.
Слязохме долу и вечеряхме в големия салон. После отново се качихме в стаята. Джек игра крибидж с Джон и спечели още два долара и половина. Настроението на Джек се подобри. Джон беше донесъл чанта с всичко необходимо за мача. Джек свали ризата, връзката и за да не изстине на улицата, облече вълнена риза и пуловер. Боксьорският си екип и хавлията сложи в чантата.
— Готов ли си? — попита Джон. — Ще им кажа да поръчат такси.
Скоро телефонът иззвъня и съобщиха, че таксито ни чака. Спуснахме се с асансьора, минахме през фоайето, качихме се в таксито и се отправихме към Парка. Валеше силен дъжд, но по улиците имаше много хора. Всички билети бяха продадени. Когато отивахме към съблекалнята, сам се убедих колко е препълнена залата. От крайните места до ринга трябваше да има половин миля. Залата беше в полумрак. Светеха само лампите над ринга.
— При този дъжд хубаво, че не направиха мача на открито — каза Джон.
— Събрали са много публика — каза Джек.
— При такъв мач залата е малка да побере всички желаещи.
— Да, но човек не може да предвиди времето — каза Джек.
Джон дойде до вратата на съблекалнята и надникна вътре. Джек седеше, облякъл хавлията, скръстил ръце и гледаше в пода. С Джон имаше и няколко треньори. Те надничаха през рамото му. Джек вдигна глава.
— Той вътре ли е?
— Току-що излезе.
Тръгнахме надолу. Уолкът тъкмо се качваше на ринга. Тълпата го посрещна с овации. Той се покатери между въжетата, стисна ръце над главата си, усмихна се, поклони се на публиката, първо на едната страна на ринга, после на другата, и седна. Когато минаваше през тълпата, на Джек също ръкопляскаха. Джек е ирландец, а ирландците също се посрещат добре. В Ню Йорк ирландецът не прави сборове като евреите или италианците, но винаги е приеман добре. Джек се качи на стъпалото и се наведе да мине през въжетата, а Уолкът изтича от своя ъгъл и услужливо натисна долното въже. Това страшно се хареса на публиката. Уолкът обгърна рамото на Джек и те останаха така няколко секунди.
— Готвиш се да ставаш любимец на публиката? — каза му Джек. — Махни си мръсната ръка от рамото ми.
— Дръж се прилично — каза Уолкът.
Тълпата обича жестовете. Как благородно се държат момчетата преди боя. Пожелават си успех един на друг.
Джек започна да бинтова ръцете си и при него дойде Соли Фридман, а Джон отиде в ъгъла на Уолкът. Джек вкара палеца си в прореза на бинта и после здраво и гладко уви ръката си. Аз стегнах китката и два пъти омотах ставите на пръстите му с ширит.
— Ей! — каза Фридман. — Защо ви е толкова ширит?
— Пипни го — каза Джек. — Мек е, нали? Не се прави на глупак.
Фридман не мръдна през цялото време, докато Джек бинтоваше и другата си ръка. Един от помощниците подаде ръкавиците, аз ги надянах и вързах.
— Фридман — попита Джек, — от каква народност е този Уолкът?
— Не знам — каза Фридман. — Нещо като датчанин.
— Чех е — каза момчето, което донесе ръкавиците.
Съдията на ринга ги извика и Джек стана. Уолкът приближи усмихнат. Срещнаха се и съдията сложи ръце на раменете им.
— Здравей, любимецо! — каза Джек.
— Дръж се прилично.
— Защо си се кръстил „Уолкът“? — каза Джек. — Не знаеш ли, че той беше негър?
— Слушайте — каза съдията и им прочете познатите наставления. Веднъж Уолкът го прекъсна. Той сграбчи ръката на Джек и попита:
— Ако ме хване така, мога ли да го ударя?
— Не ме докосвай! — каза Джек. — Още не ни снимат на филм.
Те се върнаха в ъглите си. Аз свалих хавлията на Джек, той се хвана за въжето и няколко пъти приклекна, за да раздвижи коленете си, после натърка подметките си с колофон. Гонгът удари, той се обърна и тръгна. Уолкът дойде срещу него и те докоснаха ръкавиците си. Веднага щом Уолкът свали ръце, нанесе му два леви удара в лицето. Не е имало на света по-добър боксьор от Джек. Уолкът го дебнеше, навел брада на гърдите си. Той предпочиташе суинга и затова държеше ръцете си ниско. Уолкът знаеше само едно — да бие. Но всеки път, когато влизаше вътре, Джек намираше с лявата ръка лицето му. Това ставаше някак механично. Джек просто вдигаше лявата ръка и тя попадаше в лицето на Уолкът. Три или четири пъти Джек пусна и дясната си ръка, но Уолкът се навеждаше и ударите попадаха или в рамото, или високо в главата. Уолкът приличаше на всички силови боксьори. Плашеше се само от ударите, които приличаха на неговите. Той добре прикриваше всяко уязвимо място. Левите удари не го безпокояха.