„Как е възможно да прави подобно нещо с мен?“
- Моля те, Анастейжа, не си прехапвай устната - прошепна той.
Вдигнах поглед към него и отпуснах устната си. Желаех го.
Желаех го веднага, в асансьора. Как иначе?
- Знаеш какво ми причиняваш - прошепна той.
О, значи все още му въздействах. Богинята в мен се размърда, след като се беше цупила пет дни.
Неочаквано вратата се отвори и магията се разпиля. Бяхме на покрива. Духаше вятър и въпреки че бях със сако, ми стана студено. Крисчън ме прегърна, придърпа ме към себе си и двамата забързаме към ,Нарли Танго“ в средата на хеликоптерната площадка. Перките бавно се въртяха.
Висок рус мъж с квадратна челюст и тъмен костюм скочи от хеликоптера, стисна ръката на Крисчън и изкрещя над шума на роторите:
- Готов е за излитане, господине. Оставям го във ваши ръце.
- Проверено ли е всичко?
- Да, господине.
- Ще го прибереш към осем и половина, нали?
- Разбира се, господине.
- Тейлър те чака долу.
- Благодаря, господин Грей. Безопасен полет до Портланд. Мадам. - Поклони ми се. Без да ме пуска, Крисчън кимна, наведе се и ме поведе към вратата на хеликоптера.
Щом се качихме, закопча предпазните колани и ги затегна. Погледна ме многозначително и ми отправи загадъчната си усмивка.
- Така ще седиш - измърмори. - Държа да подчертая, че много ми харесваш с този колан. Не пипай абсолютно нищо.
Изчервих се като рак и той прокара показалец по бузата ми, преди да ми подаде слушалките. „И аз искам да те докосна, но ти няма да ми позволиш“. Намръщих се. Да не говорим, че беше стегнал коланите толкова много, че едва успявах да помръдна.
Той седна, сложи си колана и започна задължителната проверка. Всичко умееше. Невероятно привлекателно! Сложи си слушалките и щракна един ключ. Перките се завъртяха по-бързо и ме оглушиха.
Обърна се към мен.
- Готова ли си, любима? - чух гласа му в слушалките.
-Да.
Отправи ми момчешката си усмивка. Леле, от колко отдавна не я бях виждала.
- Кула Сий Так, тук ,Нарли Танго“ Голф-Голф Еко Хотел с разрешение за полет до Международно летище Портланд. Потвърдете. Край.
Безплътният глас на диспечера отговори и даде инструкции.
- Разбрано, кула, ,Нарли Танго“ готов. Край. - Крисчън щракна два ключа, стисна лоста и хеликоптерът бавно и гладко се издигна във вечерното небе.
Сиатъл и стомахът ми останаха някъде в ниското, но пък имаше предостатъчно за гледане.
- Вече гонихме изгрева, Анастейжа, сега идва ред на залеза -чух гласа му в слушалките. Обърнах се и го зяпнах изненадано.
Това пък какво беше? Как бе възможно да изрича подобни романтични неща? Той се усмихна и аз не успях да потисна срамежливата си усмивка.
- Освен вечерното слънце има и много друго за гледане - продължи той.
Последния път, когато летяхме към Сиатъл, беше тъмно, но тази вечер гледката беше великолепна, буквално неземна. Намирахме се сред най-високите здания и се издигахме все по-високо.
- „Ескала“ е там. - Той посочи. - „Боинг“ е ето там, вижда се и кулата „Спейс Нийдъл“.
Проточих врат.
- Никога не съм ходила там.
- Ще те заведа... можем да похапнем там.
- Крисчън, ние скъсахме.
- Знам. Въпреки това мога да те заведа и да похапнем. - Погледна ме гневно.
Реших да не го ядосвам.
- Много е красиво, благодаря ти.
- Наистина е впечатляващо, нали?
- Впечатляващо е, че можеш да го направиш.
- Ласкаете ли ме, госпожице Стийл? Аз съм човек с много умения и таланти.
- Това ми е добре известно, господин Грей.
Видях, че се подсмива. За пръв път от дни усетих как се успокоявам. Може пък да не беше чак толкова зле.
- Как е на новата работа?
- Добре, благодаря. Интересно е.
- Какво представлява шефът ти?
- Става. - Как можех да кажа на Крисчън, че Джак ме кара да се чувствам неловко?
Крисчън ме погледна.
- Какво не е наред?
- Освен очевидното нищо друго.
- Очевидното ли?
- О, Крисчън, понякога си адски задръстен.
- Задръстен? Аз? Не ми харесва тонът ви, госпожице Стийл.
- Още по-зле.
По устните му трепна усмивка.
- Липсваше ми острият ти език, Анастейжа.
Ахнах и ми се прииска да изкрещя: „Липсваше ми - целият ми липсваше - не само езикът!“ Но мълчах и гледах през подобното на стъклен аквариум предно стъкло на ,3арли Танго“. Летяхме на юг. Залезът беше от дясната ни страна, слънцето се бе снишило към хоризонта - огромно, огненооранжево - и аз отново се превръщах в Икар, който лети прекалено близо до него.
Мракът ни преследваше и по небето плисна плащ от опалово, розово и аквамарин, преплетени както умее единствено майката природа. Вечерта беше хладна, ясна, светлините на Портланд трепкаха, намигаха, приветстваха ни.