Е. Л. Джеймс
Петдесет нюанса сиво
(книга първа от " Петдесет нюанса")
На Нийл, господаря на моята вселена
1.
Погледнах ядно в огледалото. По дяволите! Тая коса не искаше да застане наникъде. И Катрин Кавана да върви по дяволите! Да вземе да се разболее и да ме подложи на това. Трябваше да си седя у дома и да си уча за последните изпити следващата седмица, а вместо това стоях пред огледалото с четка в ръка и агонизирах в мъки да сложа тая коса в някакъв ред. „Не трябва да си лягам с мокра коса! Не трябва да си лягам с мокра коса!" Изрецитирах пред огледалото тази мантра няколко пъти и отново направих опит да я укротя с четката. Бях бясна. Впих поглед в бледото момиче в огледалото с кафява коса и сини очи, прекалено големи за това лице. Момичето ме погледна на свой ред, аз отчаяно извърнах поглед и се предадох. Единствената възможна алтернатива бе да вържа тая ината, своенравна коса на опашка и да се надявам да постигна някакъв що-годе приличен вид.
Кейт беше съквартирантката ми и от всички възможни дни в годината беше избрала точно този да се тръшне с грип. Затова не можеше да отиде на това интервю с някакъв индустриален магнат хищник, което бе уредила за студентския вестник. Никога не бях чувала за него. Предложих й някак доброволно. Имах изпити, за които трябваше да кълва яко, имах и едно есе за довършване, следобеда трябваше по план да уча, но не сега се налагаше да карам 165 мили, за да стигна до центъра на Сиатъл и да се видя със загадъчния главен изпълнителен директор на холдинга „Грей Ентърпрайзис".
Той беше истински велик предприемач и основен спонсор на нашия университет, неговото време беше ценно, в пъти по-ценно от моето, но бе дал съгласие на Кейт за това интервю и щяло да бъде голям удар, право в десятката, казваше тя. По дяволите и нейните извънкласни дейности.
Кейт се беше свила навлечена на дивана в хола.
- Съжалявам, Ана. Трябваха ми девет месеца да се добера до него за това интервю. Ще минат още шест за нова дата, а тогава и двете ще сме завършили. Като редактор не мога да си позволя провал сега. Моля те! умоляваше ме Кейт с дрезгавия си глас, стържещ през възпаленото й гърло. Не разбирах как го прави тоя номер. Макар и болна, изглеждаше така съблазнителна, сексапилна, великолепна, с руса подредена коса с ягодови нишки в нея и блестящи красиви зелени очи, независимо че бяха зачервени и насълзени от грипа. Опитах се да не обръщам внимание на нежелания пристъп на състрадание.
- Разбира се, ще ида, Кейт. Ти си почивай. Да ти дам ли лекарствата?
- Да. Това са въпросите и касетофонът ми. Само натисни бутона за запис. Води си бележки, аз после ще резюмирам всичко.
- Ама аз не зная нищо за него казах. Мъчех се съвсем неуспешно да потисна паниката, която ме обземаше с бесни темпове.
- Въпросите ще ти помогнат. Тръгвай, много път е. Не бива да закъсняваш.
- Окей, тръгвам. Ти си почивай. Направих ти супа, само си я стопли. „Кейт, такова нещо мога да направя единствено и само за теб!"
- Да, добре, тръгвай. Успех. И благодаря, Ана. Спасяваш ми живота, както винаги.
Пуснах една крива усмивка, нарамих раницата и тръгнах към вратата, после към колата. Не можех да повярвам, че й бях позволила да ме навие. Но в крайна сметка Кейт можеше да убеди всеки в каквото си поиска. От нея щеше стане страхотен журналист. Говореше убедително, беше красива, винаги можеше да се обоснове и беше моята най-мила и добра приятелка.
Тръгнах от Ванкувър, Вашингтон, по магистрала номер 5. По пътя нямаше много коли. Беше рано, а аз трябваше да съм в Сиатъл чак в два следобед. За щастие Кейт ми даде спортния си мерцедес CLK. Не бях сигурна, че с моя стар фолксваген костенурка мога да стигна навреме. А с мерцедеса пътуването е кеф натискаш педала до дупка и милите се топят.
Спрях пред главния офис на компанията. Сградата беше огромна, на 24 етажа, всичко от огънато стъкло и метал, дето се вика плод на утилитарното мислене на някой авангарден архитект. Над грамадните стъклени врати имаше дискретна метална табела GRAY HOUSE. Пристигнах в два без петнайсет и с огромно облекчение, че не съм закъсняла, влязох в честно казано смущаващото и плашещо с размерите си, със стъклото си, с метала си и с пясъчния си камък лоби.
Зад голямото бюро на рецепцията, изработено от пясъчник, седеше много красива руса жена. Усмихна ми се любезно. Беше със сако с цвят на въглен и с бяла изчистена риза. Най-елегантното и стилно сако, което бях виждала. Изглеждаше безупречно.
- Имам среща с господин Грей. Анастейжа Стийл от името на Катрин Кавана.
- Извинете ме за секунда, госпожице Стийл каза тя и повдигна учудено вежда, докато аз стоях неловко и смутено пред нея. Почнах да съжалявам, че не бях взела някое от хубавите официални костюмчета на Кейт вместо моето износено морскосиньо сако. Бях положила усилието да облека единствената си пола, да обуя прилични ботуши до коленете и да сложа син пуловер. За мен това беше достатъчно елегантно. Бързо мушнах зад ухото си един изнизал се от опашката кичур и с непринуден вид се опитах да демонстрирам, че дамата изобщо не ме смущава.