— Майка ти е умряла — каза той. — Знаеше ли за това?
Аз кимнах.
— Защо не ме събуди? И без свещеник! Да не ти… — и той изрече тежко проклятие.
Нещо болезнено ме цепна в главата, като че ми се беше пукнала някаква жила. Застанах пред него и здраво го хванах за двете ръце — по сили той беше дете спрямо мен — и го загледах право в очите. Нищо не можах да кажа, но той се смълча покрусен и когато след това двамата влязохме при мама, силата на смъртта порази и него и лицето му стана някак особено чуждо и празнично. Тогава той се наведе над умрялата и започна съвсем тихичко и по детски да плаче с тънък, слаб глас, като някакво птиче. Аз излязох и съобщих новината на съседите. Те ме изслушваха, не ме разпитваха, но ми подаваха ръка и предлагаха своята помощ в нашето осиротяло домакинство. Един пое пътя за манастира, за да доведе свещеник, и когато се завърнах вкъщи, заварих вече една съседка в обора да се грижи за кравата.
Свещеникът дойде и почти всички жени от селото, всичко стана навреме и по реда си, даже ковчегът беше приготвен без наше участие и за пръв път можах ясно да почувствам колко е добре в тежки часове да си у дома и да принадлежиш към едно малко, сигурно общество. На другия ден трябваше по-сериозно да помисля върху това.
Когато ковчегът бе спуснат в земята и чудноватата тълпа от жалки, старомодни цилиндри изчезна в своите кутии и долапи, също и този на моя старец — слабост налегна моя беден баща. Неочаквано му дожаля за самия него и той зареди в странни, повечето библейски изрази, своето нещастие, че ей сега, като е погребал жена си, ще трябва да загуби още й сина си, — да го пусне в чужбина. Той не млъкваше, аз го слушах изплашен и бях почти готов да му обещая, че ще остана.
В този миг, понечил вече да отговоря, ми се случи нещо чудно. Ненадейно, в една-едничка секунда, всичко онова, което съм мислил и желал от малък и в което горещо съм се надявал, ми се яви ясно пред едно вътрешно, прозряло око. Видях да ме чакат големи, хубави дела, книги за четене и книги за писане. Чух фьона да духа и видях далечни блажени морета и блестящи брегове. Видях хора с умни, одухотворени лица, и хубави, изтънчени жени, видях улици и проходи през Алпите и железници да бързат из незнайни страни; всичко това отведнъж и въпреки това, всяко поотделно и ясно и зад всичко — безкрайната далечина на един ясен хоризонт, прекосен от движещи се, хвъркати облаци. Да се уча, да творя, да съзерцавам, да пътувам — цялата пълнота на живота блесна пред очите ми в бегъл сребрист лъч и пак, както в детските ми години, нещо у мен с безсъзнателна мощна сила се стремеше към великия простор на света.
Аз замълчах и оставих баща си да говори, поклащах само глава и чаках, докато мъката му се поуталожи. Това стана едва привечер. Тогава му съобщих моето твърдо решение да уча и да търся моята бъдеща родина в царството на Духа, като не желаех от него никаква подкрепа. Той и не настояваше повече, а само ме гледаше наскърбен, клатейки глава. Защото и той разбра, че отсега нататък аз щях да тръгна по свои пътища и скоро щях да му стана напълно чужд. Когато днес, пишейки това, си спомних за този ден, видях пак баща си, тъй както си седеше оная вечер на стола до прозореца. Неговата остра, умна селска глава стои неподвижно на тънката шия, късата му коса започва да белее и в коравите строги черти упоритото мъжество се бори със страданието и настъпващата старост.
За него и за тогавашния ми престой у дома остава да разкажа още една дребна, не съвсем незначителна случка. През последната седмица преди моето заминаване една вечер баща ми си сложи шапката и натисна дръжката на вратата.
— Къде отиваш? — запитах го.
— Какво ти влиза в работата? — отвърна той.
— И да ми кажеш, не е грях — отбелязах аз.
Тогава той се засмя и извика:
— Можеш и ти да дойдеш, не си вече малък.
И аз отидох с него. В кръчмата. Неколцина селяни седяха около една кана с халауерско вино, двама колари чужденци пиеха абсент, на една маса тълпа младежи играеха на карти и вдигаха голям шум.
Бях свикнал понякога да пия по чаша вино, но сега за пръв път без нужда престъпих прага на една кръчма. Че баща ми беше изпечен пияница, знаех по слух. Той пиеше много и отдадено и поради това неговото домакинство, без да бъде иначе сериозно занемарено, се намираше винаги в една безнадеждна оскъдица. Забелязах каква голяма почит му отдаваха кръчмарят и посетителите. Той поръча литър вадлендерско, каза ми да налея и ме учеше как се върши това. Трябва да се налива отдолу, после струята умерено да се издига нагоре и накрая шишето да се наведе толкова, колкото е възможно. Покрай това той започна да разказва за разните вина, които познаваше и които пиеше в редки случаи, когато отиваше в града или оттатък в романска земя. Той говореше със сериозно уважение за тъмночервеното фелтлинско, от което различаваше три вида. След това заговори със смешен внушителен глас за известни бутилирани вадлендерски вина.