Но с толкова по-голямо удоволствие наблюдавах малко смешно произшествие при едно голямо празненство на въздържателите. Голямото дружество с безбройни гости устройваше събрание с обяд в своя собствен дом; държаха речи, побратимяваха се, пееха хорови песни, празнуваха преуспяването на доброто дело с велика тържественост. Противоалкохолните речи обаче се сторили много дълги на един служащ, определен за знаменосец, и той се промъкнал в една близка кръчма. Когато тържественото празнично шествие потегли из улиците, злорадите грешници се радваха на забавно зрелище: начело на въодушевените тълпи един развеселен, пийнал водач и в неговите ръце знамето на Синия кръст, клатушкащо се като мачта на потъващ кораб.
Пияният знаменосец беше отстранен; но не можаха да отстранят човешката суета, злоба и интриги, които се бяха появили в средите на отделните съперничещи се дружества и комисии и които разцъфтяваха все по-богато. Движението се разцепи, неколцина честолюбци поискаха да си обсебят цялата слава и псуваха всеки грешник, който не се бе покаял в тяхно име; благородни и безкористни сътрудници, които не липсваха, бяха използвани по долен начин и скоро се видя как и тук, под идеалните етикети, воняха до Бога мръсни човешки слабости. За всички тези комедии узнах отстрани, чрез трети лица, радвах се тайно в душата си и неведнъж нощем на връщане от поредния запой си мислех: ние, разхайтените, сме пак по-свестни хора.
В моята малка стаичка, разположена нависоко и открита към Рейн, изучавах и размишлявах много. Бях отчаян, че животът тъй ме отминаваше, че никакво силно течение не ме увличаше със себе си, никаква силна страст или участие не ме разгорещяваше и не ме откъсваше от тежката дрямка. Наистина, покрай всекидневната, необходима работа, работех върху едно съчинение, в което трябваше да опиша живота на първите францисканци; но това не бе творчество, а само непрекъснато, скромно събиране на материали и то не задоволяваше моя копнеж. Като си спомнях за Цюрих, Берлин и Париж, мъчех се да си изясня съществените желания, страсти и идеали на съвременниците. Един работеше за премахване на сегашните мебели, тапети и костюми, за да приучи хората на по-свободна, по-хубава среда. Друг се трудеше да разпространява чрез популярни книги и беседи Хегеловия монизъм. Трети намираха достойна цел във въдворяването на вечния световен мир. Друг пък се бореше за бедстващите долни класи или събираше пари и държеше речи за строежи на театри и отваряне на музеи за народа. А тук, в Базел, водеха борба против алкохола.
Във всички тия домогвания имаше живот, стремеж и движение; но нито едно от тях не бе важно и необходимо за мен и нито аз, нито моят живот щяха да бъдат засегнати, ако днес всички тези цели бяха постигнати. Безнадеждно се тръшвах на стола си, запращах настрани книги и списания и мислех и мислех. Тогава чувах под прозорците ми да тече Рейн и вятърът да бучи и се вслушвах поразен в говора на великата, навред дебнеща тъга и чезнене. Гледах бледите нощни облаци като подплашени птици на големи ята да прелитат през небето, чувах странстването на Рейн и мислех за смъртта на майка ми, за свети Франческо, за моята родина в снежните планини и за удавения Рихард. Виждах се да се катеря по скалистите стени, за да откъсна алпийските рози за Рези Гиртанер, виждах се в Цюрих, възбуден от книги, музика и разговори, виждах се с Алиети в лодка по нощните води, виждах отчаянието си от смъртта на Рихард, моето пътуване и завръщане; виждах се как оздравявам, за да стана отново несретен. Защо? За какво? О, Боже, нима всичко бе игра, случайност, рисувана картина? Не бях ли се борил и страдал от мъчителната жажда за духовност, за приятелство, за хубост, правда и любов? Не се ли бунтуваше още в мен задушаващата вълна на копнежа и любовта? И всичко напразно, за моя мъка, за ничия радост!
Тогава се чувствах готов за кръчмата. Угасвах лампата, смъквах се пипнешком надолу по старата извита стълба и влизах в някоя кръчма с фелтлински или вадлендерски вина. Там ме посрещаха като добър гост с почит, докато аз самият бях обикновено начумерен и понякога груб до крайност. Четях Симплицисимус, който винаги ме ядосваше, пиех си виното и чаках да ми донесе утеха. И сладкият бог ме докосваше със своята женствена, мека ръка, разпускаше крайниците ми в сладка отмора и повеждаше заблудената ми душа в страната на хубавите сънища.