Понякога сам се чудех защо се държах тъй наежено спрямо хората и изпитвах един вид удоволствие да ги ругая. В гостилниците, които по-често посещавах, келнерките се бояха от мен и проклинаха грубияна и намусения, който вечно намираше повод за разправии. Попадах ли в разговор с други посетители, бях подигравателен и груб; разбира се, и хората бяха такива спрямо мен. Въпреки това, намериха се неколцина побратими по пиене, всички вече застарели и непоправими грешници, с които понякога прекарвах вечерта в доста добри отношения. Между тях имаше един недодялан дъртак, рисуващ по занаят, женомразец, вироглав и първокласен патентован пияница. Когато го сварвах вечер сам в някоя кръчма, започвахме здраво пиене. Отначало разговаряхме, остроумничехме и покрай това изпивахме по шишенце червено вино; после постепенно пиенето взимаше преднина, разговорът задрямваше и ние седяхме мълчаливи един срещу друг, смучехме лулите си и изпразвахме всеки поотделно своите шишета. При това и двамата бяхме еднакво издръжливи, давахме винаги едновременно да ни наливат шишетата и се наблюдавахме един друг полупочтително-полузлорадо. Веднъж в една късна есен, по време на младото вино, потеглихме заедно през маркгрефлерските лозарски села и в Хиршен до Кирхен старият немирник ми разказа своята житейска история. Струва ми се, че тя беше интересна и необикновена, но за жалост напълно съм я забравил. В ума ми е останало само едно описание на гуляй от неговата по-напреднала възраст. Било някъде на село, на някакво селско празненство. Като гост на почетната маса той подвел както свещеника, така и кмета здраво да се отрежат. Но свещеникът трябвало да държи реч. След като го дотътрузили с мъка върху подиума, той заредил такива чудовищни думи, че трябвало да го отстранят, след което на опразненото място скокнал кметът. Той започнал буйно да импровизира, но от силните движения изведнъж му прилошало и той завършил речта си по необикновен и неприличен начин.
По-късно с удоволствие слушах пак тоя разказ и други още такива истории. Но на едно вечерно празненство между нас избухна грозна свада, изскубахме си брадите и се разделихме разгневени. След това се случи неведнъж да седим като врагове в една и съща кръчма, разбира се, на отделни маси, но по стар навик се наблюдавахме мълчаливо, пиехме в еднакво темпо и седяхме дотогава, докато не ни подканяха като последни гости да се разотидем. До сдобряване никога не се стигна.
Безплодно и уморително бе вечното размишление върху причините на моята скръб и неспособност да живея. Съвсем нямах чувството, че съм изхабен, а бях изпълнен с неясни стремежи и вярвах, че в уречения час пак ще ми се удаде да създам нещо дълбоко и добро и да изскубна от коравия живот поне шепа щастие. Но дали ще дойде някога този час? С горчивина си мислех за ония модерни нервни господа, които с хиляди изкуствени подбуди се подтикваха към творческа дейност, когато у мен лежаха неизчерпани големи сили. И пак разсъждавах дълбоко коя ли пречка, кой ли демон в моето бликащо от сили тяло спираше душата ми и я правеше все по-тежка. При това обладаваше ме чудноватата мисъл, че съм особен, пострадал човек, чиито страдания никой не знае, не разбира и не споделя. Дяволското в меланхолията е, че тя прави човека не само болен, но и предвзет и късоглед, че дори и високомерен. Мислиш се за безвкусния Атлас на Хайне, носещ на раменете си всички страдания и загадки на света, като че ли хиляди други не са търпели същите страдания и не са блуждаели из същия лабиринт. Също така в моето усамотение и отдалечаване от родината съвсем ми бе изхвръкнало от ума, че повечето от моите качества и особености не бяха толкова мои, колкото семейни добрини и злини на Каменциндите.
През всеки две седмици отивах в гостоприемния дом на учения. Постепенно се запознах с почти всички хора, които се събираха там. Повечето от тях бяха млади академици, между тях много немци от всички факултети, освен тях двама-трима художници, неколцина музиканти, както и няколко граждани със своите госпожи и дъщери. Често гледах с учудване тези хора, които ме поздравяваха като рядък гост и за които знаех, че се виждат един друг толкова често през седмицата. Какво ли говореха и вършеха заедно? Повечето от тях имаха една и съща стереотипна форма на homo socialis и всички ми изглеждаха донякъде родствени помежду си, благодарение на някакъв обществен и изравняващ дух, който липсваше само на мен. Измежду тях имаше много изтънчени и значителни хора, на които вечното общуване очевидно не отнемаше нищо, или почти нищо, от тяхната свежест и лична сила. С някои от тях можех да разговарям дълго и с интерес. Но да отивам от един при друг, да се спирам при всеки по минута, да говоря комплименти на дамите, да разкъсвам вниманието си едновременно между чая, два разговора и свирене на пиано, това не можех. Най-ужасно за мен бе да говоря за литература или изкуство. Виждах, че в тези области много малко се размишляваше, твърде много се лъжеше и във всеки случай извънредно много се бръщолевеше. Впрочем, и аз лъжех заедно с тях, но това не ми доставяше никакво удоволствие и намирах това безкрайно, безплодно дърдорене за досадно и недостойно. Много ми допадаше да слушам някоя жена да говори за децата си или сам да разказвам за пътешествията си или за някои дребни случки през деня и други подобни реални неща. Тогава можех, според случая, да бъда доверчив и почти в настроение. Но повечето пъти след подобни вечери се отбивах в още някоя кръчма и изплаквах пресъхналото си гърло и застоялата скука с фелтлинско.