На едно от тези събирания видях пак мургавото младо момиче. Имаше много хора, свиреха и вдигаха обикновения шум, а аз седях с папка изгледи в ръце в един ъгъл до лампата. Изгледите бяха от Тоскана, не от обикновените хиляди пъти виждани ефектни картинки, а интимни, лично скицирани изгледи, повечето подарени от спътници и приятели на домакина. Тъкмо бях намерил рисунката на една каменна къщичка с тесни прозорци в самотната долина на Сан Клементе, която познах, тъй като много пъти се бях разхождал из нея. Долината лежи съвсем близо до Фиезоле, но повечето пътници не я посещават, защото там няма старини. Това е една долина със сурова и забележителна хубост, безводна и почти необитаема, притисната между високи, голи и строги планини, отчуждена от света, меланхолична и девствена.
Момичето се приближи до мен и загледа през рамото ми.
— Защо седите винаги сам, господин Каменцинд?
Ядосах се. Чувства се пренебрегната от господата, помислих си аз, и ето, сега идва при мен.
— Не искате ли да ми отговорите?
— Извинете, госпожице! Какво трябва да ви отговоря? Седя самичък, защото ми харесва.
— Значи аз ви безпокоя?
— Не ставайте смешна.
— Благодаря, но това се отнася и за двамата.
И тя седна. Държах здраво рисунката в ръцете си.
— Вие сте от Оберланд, нали? — каза тя. — На драго сърце бих чула нещо от вашия край. Брат ми казва, че във вашето село имало само едно фамилно име, все Каменцинди. Истина ли е?
— Почти — измърморих аз. — Но има и един хлебар, който се казва Фюсли. И един кръчмар на име Нидегер.
— А всички други Каменцинди! И всички роднини?
— Повече или по-малко.
Подадох й рисунката. Тя хвана здраво листа и забелязах, че знае как да го подхване. Аз й го казах.
— Хвалите ме като учител — засмя се тя.
— Не искате ли да разгледате рисунката? — запитах я грубо. — Ще я върна на мястото й.
— Е, какво представлява това?
— Сан Клементе.
— Къде?
— При Фиезоле.
— Били ли сте там?
— Да, много пъти.
— Как изглежда долината? Това тук е само част от нея, нали?
Замислих се. Строгата, сурова хубост на пейзажа изникна в ума ми и аз притворих очи, за да го задържа. Мина известно време, преди да заговоря, и ми стана приятно, че тя мълчеше и чакаше. Разбра, че си припомням.
И аз описах долината Сан Клементе, както се разстила занемяла, изгоряла и величествена в огъня на следобедния зной. Наблизо, във Фиезоле, се препитават като плетат сламени шапки и кошници, продават спомени и портокали, мамят пътниците или просят милостиня от тях. По-далеч, долу, лежи Флоренция и обгръща в себе си потоци стар и нов живот. Но и двете не се виждат от Клементе. Там не са работили никакви художници, не е имало никакви римски постройки, историята е забравила бедната долина. Но там слънцето и дъждът водят борба със земята, там кривите пинии с мъка се крепят за живота и няколко кипариси слухтят във въздуха със своите мъртви върхове дали не приближава враждебната буря, която ще пресече оскъдния им живот, в който са се впили с жадни корени. Понякога минава волска кола от близките големи чифлици или някое селско семейство отива на поклонение към Фиезоле, но те са само случайни гости и червените поли на селянките, които иначе изглеждат тъй гиздави и весели, тук не прилягат и предпочиташ да не ги виждаш.