И аз й разказах как още като млад момък съм странствал из ония места с един приятел, лежал съм при нозете на кипарисите и съм се облягал на изтънелите им стволове; и как скръбно хубавият чар на самотата в чудноватата долина ми напомняше родните пропасти.
Замълчахме за известно време.
— Вие сте поет — каза момичето.
Аз се намръщих.
— Искам да кажа друго… — продължи тя. — Не затова, защото пишете разкази и пр. Но защото разбирате природата и я обичате. Какво ги е грижа другите хора, че дървото шумоли или планината гори в слънчевия зной? Но за вас всичко това има живот, в който се вживявате.
Аз отговорих, че никой „не разбира природата“ и въпреки всичкото търсене и желание да я разберем, срещаме само гатанки и само ни става мъчно. Едно дърво на слънцето, един измит от бурите камък, едно животно, една планина, в тях има живот, те имат история, живеят, страдат, упорстват, наслаждават се, умират, но ние не ги разбираме.
Докато говорех и се радвах на нейното смълчано, търпеливо внимание, започнах да я наблюдавам. Погледът й бе насочен към мен и не се отделяше от моя поглед. Лицето й бе съвсем спокойно, умиротворено и малко напрегнато от вниманието, като че ли някое дете ме слушаше. Не, по-скоро като че ли някой възрастен при слушането се е унесъл и без да знае, се е загледал с детински очи. И като я наблюдавах, постепенно открих с наивна радост на откривател, че бе много хубава.
Когато замълчах, момичето също мълчеше. После трепна и замига в светлината на лампата.
— Как ви е името, госпожице? — запитах я аз, без да обръщам на това внимание.
— Елизабет.
Тя си отиде и наскоро след това я заставиха да свири на пиано. Свиреше добре. Но когато се приближих, видях, че не беше вече тъй хубава.
Когато слизах по удобната старомодна стълба, за да си отида у дома, дочух няколко думи от разговора на двама художници, които си обличаха палтата в преддверието.
— Виж го ти, цялата вечер се забавляваше с хубавата Елизабет — каза единият и се засмя.
— Тиха вода! — отвърна другият. — Не е попаднал на лошо!
И така, клюкарите вече говореха. Сетих се изведнъж, че почти против волята си бях издал на това чуждо младо момиче интимни спомени и цял един къс от моя вътрешен живот. Как стана това? И ето вече злите езици започват! Сган!
Отидох си и цели месеци не стъпих в тоя дом. Случайно точно един от онези двама художници пръв ме запита на улицата.
— Защо не ходите вече там?
— Защото не мога да понасям противните клюки — казах аз.
— Ах, да, нашите дами! — засмя се човекът.
— Не — отговорих, — имам предвид мъжете и по-специално господа художниците.
През тези месеци видях Елизабет два-три пъти на улицата, веднъж в един магазин и веднъж в картинната галерия. Обикновено тя бе добре облечена, но не и хубава. В движенията на нейната прекалено тънка снага имаше нещо особено, което повечето пъти я красеше и отличаваше, но понякога можеше да се стори прекалено и фалшиво.
Красива, необикновено красива бе тя в художествената галерия. Не ме видя. Аз почивах седнал настрана и прелиствах каталога. Тя стоеше наблизо до мен пред едно голямо платно от Сегантини и бе изцяло погълната от него. Картината представляваше оскъдни поля с няколко работещи селски момичета, зад тях назъбени стръмни планини, напомнящи донякъде Щокхорнската верига, и над всичко това, в едно прохладно, ведро небе — един необикновено гениално нарисуван жълтеникав облак. Той поразяваше на пръв поглед със своята чудновато завъртяна, омотана около себе си маса; виждаше се, че бе току-що омесен и овалян от вятъра и се готвеше да се издигне и бавно да отлети. Очевидно Елизабет разбираше този облак, тъй като бе цялата съзерцание. И нейната иначе потайна душа пак се бе показала на лицето, усмихваше се тихо от разширените очи, правеше тънките й устни детски меки и бе изгладила умната, остра бръчка на челото между веждите. Красотата на едно велико художествено творение разкриваше истинската и душа — красива, честна и истинска.
Аз седях мълчалив настрана, гледах облака на Сегантини и красивото, възхитено от него момиче. Тогава се притесних да не би да се обърне и ме види, да заприказва с мен и да загуби пак своята красота, и мълчешком напуснах салона.
По онова време моята обич към нямата природа и моето отношение към нея започна да се променя. Не преставах да скитам из чудно хубавите околности на града, най-вече навътре в Юра. Виждах пак горите и планините, поляните, овощните дървета и храсталаци да стоят и да очакват нещо. Може би мен, във всеки случай, те чезнеха за обич.