И така започнах да обичам тези неща, в мен се появи силно желание по тяхната мълчалива красота, а някакъв неясен копнеж търсеше прояснение, разбиране и обич.
Мнозина казват, че „обичат природата“. Това значи, че от време на време вкусват от нейните прелести. Излизат вън от града и се радват на красотата на земята, тъпчат ливадите и накрая накъсват куп цветя и клончета, за да ги захвърлят скоро или да ги гледат как увяхват у дома. Така обичат те природата. Спомнят си за тази обич в неделя, в хубаво време и тогава се чувстват трогнати от своето собствено добро сърце. Защото това не им е толкова необходимо, нали човекът е венецът на творението! Ах, да, венецът!
И така, аз се заглеждах все по-жадно в бездната на битието. Чувах многозвучния вятър да ечи в листата на дърветата, чувах потоци да бучат от пропастите и тихи, мълчаливи реки да текат през равнината, и аз знаех, че тези звуци бяха божи език и че бихме намерили отново рая, ако можехме да проумеем този тъмен извечно красив език. Книгите ни говорят малко за това, само в библията се намират чудните слова за „неизказаните въздишки“ на мирозданието. Но аз чувствах, че във всички времена хора, подобни на мен, поразени от незнайното, са напускали всекидневната си работа и са търсели самота, за да се вслушват в песента на творението, да гледат странстващите облаци и в копнеж да протягат молитвени ръце към Вечното — пустинници, поклонници и светци.
Били ли сте някога в Пиза, в Кампосанто? Там стените са украсени с избледняла живопис от минали векове и една от тях представлява отшелниците в Тебаидската пустиня. От наивната картина с избелели бои днес още струи чарът на такъв блажен покой, че изведнъж усещаш болка и ти се дощява да изплачеш своите грехове и нечистота там нейде из светите пустини и да не се завърнеш вече. Безброй художници са се опитвали така да изразят своя копнеж в блажени образи и някой малък, мил детски образ от Лудвиг Рихтер да пее същата песен, както фреските в Пиза. Защо Тициан, майсторът на реалното и телесното, понякога е слагал в своите ясни и реални картини онзи фон от най-сладка синева? Само едно мазване с тъмносиня, гореща боя — не долавяш далечни планини ли означава, или само безграничното пространство. Тициан, реалистът, сам не е знаел това. Той не го е вършил, както твърдят изкуствоведите, заради хармония на боите, но това е бил неговият данък на неудовлетвореното, което се е таило в душата и на този радостен щастливец. Струваше ми се, че така през всички времена изкуството се е стремило да даде израз на нямото чезнене на божественото в нас.
По-зряло, по-хубаво и при това много по-детски изразяваше това свети Франческо. Аз го разбрах напълно едва тогава. Обгръщайки в своята любов към Бога цялата земя, растенията, звездите, животните, ветровете и водата, той надмина средните векове и дори Данте и намери езика във вечното Човешко. Той наричаше всички сили и явления в природата свои любими братя и сестри. Когато, вече в напреднала възраст, лекарите му предписали да се обгори челото му с нажежено желязо, измъченият тежко болен приветствал в страданието си страшното желязо като „свой любим брат огън“.
Когато започнах лично да обичам природата, да се вслушвам в нея като в другар или спътник, говорещ на чужд език, моята меланхолия не се излекува, наистина, но се облагороди и пречисти. Слухът и зрението ми се изостриха, научих се да долавям тънки отсенки и различия и жадувах да доловя все по-интимно и по-ясно пулса на всеки живот, за да го разбера, може би някога и да получа дар, може би някога да му дам израз в поезията, та и другите да се приближат до него и с по-голямо разбиране да потърсят изворите на всяка свежест, чистота и детство. Засега това бе само желание, мечта — не знаех дали тя ще се изпълни някога и се държах за непосредственото, като се отнасях с любов към всичко видимо и се приучвах да не гледам на нищо с равнодушие или презрение.
Не мога да опиша какво обновление и утеха донесе това в моя помрачен живот! Няма на света нищо по-благородно и по-честито от мълчаливата, постоянна, безстрастна обич, и моето най-сърдечно желание е да се намерят измежду четящите тези редове неколцина или двама, дори един-едничък, който като мен да започне да изучава това чисто и блажено изкуство. Някои го притежават по природа и го упражняват несъзнателно през целия си живот; това са божии любимци, добрите и децата измежду хората. Някои са го научили в тежки страдания — не сте ли виждали между сакатите и несретниците такива с мъдри, кротки, светещи очи? Ако не искате да чуете мен и моите скромни слова, идете при тях, у които страданието е надмогнато и прояснено от една безстрастна обич.