Това съвършенство, което съм почитал у мнозина бедни страдалци, днес за жалост още стои далеч от мен. Но през тези последни години не ми е липсвала утешителната вяра, че поне знаех прекия път към него.
Че съм ходил винаги по него, не мога да твърдя; по-скоро оставах по пътя да посядвам на всяка пейка и за съжаление, неведнъж съм се отбивал встрани. Две егоистични и мощни черти се бореха у мен против истинската обич. Бях пияница и саможивец. Наистина, намалих значително количеството вино, но на всеки две седмици прелъстителният бог ме предумваше и аз се хвърлях в прегръдките му. Да съм се търкалял по улиците или да съм попадал в подобни нощни приключения едва ли някога се е случвало, защото виното ме обича и ме примамва само докато неговият дух приятелски разговаря с моя. Но все пак дълго време след всяко напиване съвестта ме гризеше в края на краищата, не можех съвсем да се откажа от моята обич към виното, към което бях наследил силна склонност от баща си. Години наред пазех грижливо и набожно това наследство и се сраснах с него и сега намерих изход, като сключих между страстта и съвестта полусериозен, полушеговит договор. Включих в хвалебствената песен на светеца от Асизи и „моя любим брат, виното“.
VI
Много по-опасен бе другият ми порок. Не се радвах на хората, живеех като пустинник и гледах на човешките дела винаги с подигравка и презрение.
В началото на моя нов живот още не се замислях върху това. Мислех си, че е правилно да оставя хората на тях самите и да дарявам моята нежност и преданост само на немия живот на природата, която ме изпълваше изцяло.
Нощем преди лягане изведнъж се сещах за някой хълм, горски синор, самотно, любимо дърво, което отдавна не бях посещавал. Сега то стоеше в нощта на вятъра, мечтаеше, дремеше, може би стенеше и люлееше клоните си. Как ли изглеждаше? И аз излизах от дома, отивах при него и гледах неговата неясна фигура, изправена в мрака, гледах го с учудена нежност и отнасях в себе си неясния му образ. Вие се смеете? Може би тази обич бе заблудена, но не и даром пропиляна. Но как да намеря оттук пътя за любовта към човека?
Щом началото е поставено, най-доброто идва винаги от само себе си. Все по-близко и по-възможно ми се струваше моето голямо творение. И ако моята обич караше да заговоря някога като поет с езика на горите и реките, за кого, впрочем, правех това? Не само за моите любимци, но най-вече за хората, на които исках да бъда водач и учител в любовта. А спрямо тези хора бях груб, подигравателен и коравосърдечен. Чувствах раздвоението и необходимостта да се боря против тази сурова отчужденост и да проявя спрямо хората братско чувство. А това бе трудно, защото самотата и преживяното ме бяха направили тъкмо в това отношение корав и зъл. Още тогава забелязах колко бях похабил отношенията си с хората, защото моите приятелски опити се посрещаха недоверчиво и хладно, или пък ги смятаха за подигравка. Най-лошото бе, че в дома на учения, единствения, който посещавах, не бях стъпвал почти година и аз разбрах, че преди всичко ще трябва да похлопам там и да потърся някакъв мост към тукашното общество.
В този случай ми помогна доста моята собствена осмяна човешка природа. Едва си спомних за онзи дом и веднага видях мислено пред себе си Елизабет, тъй хубава, както бе пред облака на Сегантини, и неочаквано забелязах какъв голям дял имаше тя в моя копнеж и тъга. Тогава за пръв път помислих сериозно да се оженя. Дотогава бях тъй абсолютно убеден в моята неспособност за брак, че се бях примирил вече с това с ядовита ирония.
Бях поет, скитник, пияница, самотник! Сега повярвах, че открих съдбата си, която чрез тази възможност за един брак по любов искаше да прехвърли мост между мен и хората. Всичко изглеждаше тъй привлекателно и тъй сигурно! Че Елизабет не бе безразлична към мен — това бях почувствал и видял; също знаех, че тя притежава възприемчива и благородна природа. Спомнях си как в разговора за Сан Клементе и после пред Сегантини нейната красота се бе одухотворила. С течение на годините бях събрал от изкуството и природата голямо вътрешно богатство; тя щеше да научи от мен да вижда навсякъде скритата красота и аз щях тъй да я обградя с красота и правда, че образът й и духът й щяха да забравят всяко безпокойство и скритите й сили щяха да достигнат своя разцвет. Странно, но изобщо не чувствах комичното в моята внезапна промяна. Аз, самотникът и чудакът, за една нощ се бях превърнал във влюбен глупак, мечтаещ за брачно щастие и свое домашно огнище.